Това е бляскаво лице, което като се появи, хипнотично покорява другите, дори без да го познават. Не е задължително да е състоятелно или роб на модата, но да има маниери.
Цитат от: Денди: Дичо се оказа едно неприятно селянче
Денди: история, дендизъм и стил — от Бо Брумъл до съвременната елегантност; открийте как маниерите, модата и самопубликостта формират културния образ.
Денди (често наричан и кавалер или галант) е мъж, който отдава голямо внимание на външния си вид, облеклото и поведението, стремейки се към изисканост, елегантност и самосъзнателен стил. Денди не е задължително да произхожда от аристокрация — много от известните дендита са били представители на средната класа, които чрез облеклото и маниерите си се опитват да постигнат или да имитират висш обществен статус. Характерни за дендизъма са преувеличените, но отмерени маниери, прецизно подбрано и изчистено облекло, внимание към поддържането и артистичността на представянето. Думата "денди" първоначално е била вариант на "Andrew". Женският еквивалент понякога се среща като dandizette.
Известни дендита и образи
Архетип на дендито в английската традиция е Бо Брумъл — популярен стилист и влиятелна фигура от регентския период на Джордж IV. Той е бил близък с принца на Уелс и наложил стандарти за мъжко облекло и лична хигиена. Други исторически или културни примери са Лорд Байрон и Оскар Уайлд, които съчетават стил, интелект и провокация. По-малко крайни, но свързани с идеята за артистичната изисканост са американският художник Джеймс Макнийл Уистлър и френският композиторМорис Равел.
Дендизмът е комплексно явление — комбинация от мода, поведение, естетика и социално позициониране. От края на XVIII век до днес образът на дендито остава стойностен като пример за това как личното облекло и маниери могат да служат като средство за самоизразяване, стремеж към съвършенство и социална игра.
Интелектуалци, политици, инфлуенсъри, банкери? Постове и функции или образованост и ценности? Кратко пътешествие през историята на българските елити.
Темата накратко
Българските елити исторически се характеризират като закъснели и подражателни, а образованието на чужда почва става ключова тенденция за формиране на елита.
След 9 септември 1944 г. "буржоазното" развитие в България е прекъснато, а в днешно време е отчетлива разликата между функционалните и интелектуалните елити.
Днешните многолики и напористи псевдоелити в България: спортисти, випове, шоу персони, риалити звезди и т.н.
Професор Михаел Хартман подчертава, че терминът елит в Германия е проблематичен, защото нарушава демократичния идеал за равенство.
Чуваме го дори в превъзбудени рап текстове (ЪпсурТ, 100 Kila) от последните десетилетия: в днешна България за елит сe говори много, но също така много повърхностно и лековато, понякога и агресивно.
Елитни политици, елитни училища, курорти, бутици и заведения, автомобили, дори и елитни дамски ескорти. Особено на булевардните медии тази простодушна елитност много им се услажда. Но какви са тези елити? И как изглежда българското общество в тяхното огледало? Ако оставим малко настрана академичния аспект на темата, нека видим нейните исторически и практични измерения, включително и в България.
- Рейнски или мюнхенски хляб с плътността на кекс, зехтин, плодове, джинджифил, мед, бонифас сирене с мадагаскарски пипер, пармезан, сметана. Обичам риба и пиле. И много-много черен пипер. Пия огромни количества чай. Вечер вино - сира, пино ноар, порто.
…
Как ще коментирате нашия хайлайф?
- В по-голямата си част хайлайфът е унило съставен от светски статисти, фотографи, оператори и позьори. Фигуранти в политически, модни и други среди. Увехне ли им тази идентификация, всичко светско у тях се изфирясва. В този смисъл на нашето светско общество му липсва монденност, то е по-скоро демимонденно. Но има и изискани, затворени кръгове.
Граф Пьотър Шереметев, архитект, меценат и наследник на прочутия род руски аристократи Шереметеви, ще бъде специален гост на третото издание на Парижкия бал в София,
Балът ще е на 1 октомври в грандхотел “Маринела”.
фамилията със синя кръв, е притежавала 12 двореца в Русия. Графът е родственик на пълководците Суворов и Кутузов по майчина линия и с Петър Първи по бащина.
Граф Шереметев е роден в Мароко, но живее в Париж. От години аристократът е председател на руското музикално общество в Париж и е ректор на Парижката руска консерватория “Сергей Рахманинов”. Другото му важно задължение е да ръководи Международния съвет на руснаците в чужбина - огромна организация с милиони членове.
Освен него за бала ще пристигне и френският граф със замък в Нормандия Дени дьо Кергорле, който бе гост на Парижкия бал миналата година.
История на хигиената: от римската баня до войната с микробите
Цитати:
Историята на хигиената е пълна с парадокси. Преди две хиляди години жител на Рим или Константинопол е можел да посещава обществена баня, снабдявана от сложна водопроводна система. Хиляда и петстотин години по-късно европейски аристократ може да живее в разкошен дворец, да носи коприна и дантели, да се облива с парфюм — и да смята честото къпане за нездравословно.
Още по-изненадващо е, че „чистота“ не винаги е означавала това, което означава днес. За римлянина тя е част от градския начин на живот. За византиеца — наследен античен навик, вече вписан в християнската култура. За мюсюлманина измиването придобива и задължителен религиозен характер. За европейския благородник от XVII век чист може да бъде човек, който рядко потапя тялото си във вода, но носи безупречно бяла риза.
….
Чистата риза измива тялото
През XVI–XVII век сред европейските висши слоеве се разпространява т.нар. „суха хигиена“.
Лененото бельо трябва да поема потта и нечистотиите. То се сменя често. Лицето и ръцете се измиват. Косата се реши и обработва. Видимата белота на ризата, яката и маншетите показва чистота.
Получава се забележителен цивилизационен парадокс.
Европейски благородник може да се къпе по-рядко от византийския си предшественик или османския си съвременник — и въпреки това да смята себе си за много по-цивилизован.
Защото междувременно значението на цивилизоваността се е променило.
Тя вече означава овладяване на тялото.
Човек не плюе където му попадне, не се облекчава пред останалите, контролира жестовете си, използва прибори, прикрива телесните функции, носи чисто бельо и не трябва да мирише неприятно.
И когато водата не помага достатъчно — идва парфюмът.
Версай: върхът на цивилизацията и дъното на канализацията
Лесно е да се изпадне в карикатурата, че французите измислили парфюма, защото не се къпели. Парфюмите са много по-древни от Франция.
Но през XVII–XVIII век ароматите действително придобиват огромно значение в аристократичния живот.
Миризмата вече носи социална информация. Селянинът мирише на труд, животни и дим. Аристократът трябва да мирише на нещо, което природата сама не произвежда.
АРИСТОКРАТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ: Княз Александър I Батенберг – първият български монарх след Освобождението
За него ни разказва Иво Владимиров:
“Личността, за която ще ви разкажем не е българин и се задържа в страната едва 7 години, но те бележат целия му живот. Неслучайно мавзолеят му по негово желание се намира в центъра на София, а децата му носят българските имена Крум-Асен и Вера-Цветана. Той е първият монарх на третата българска държава и въпреки неспокойното следосвобожденско време води държавата гордо и непреклонно. Името му е Александър Йозеф фон Батенберг.”
Към целия текст: https://bulgarianhistory.org/aleksandar-batenberg/
***
Граф Еконт Корти казва за него:
“Любим племенник на царя, родственик на английския двор, германски принц, син на австрийски генерал, тясно свързан с Русия чрез участието си в похода 1877 – 1878 г. и все пак неруснак... Неговият избор се явяваше едновременно като реверанс към лорд Биконсфилд, като комплимент за Бисмарк, внимание към Австрия и все пак с изгледи да бъде безволева играчка в руските ръце.”
Граф Еконт Корти, “Александър фон Батенберг“
Още линкове:
Видеоклип за Батенберг: https://youtu.be/9C1VuqQAMxA?si=j54mu9XgnWJ7xvzX
Петър Парчевич е роден през 1612 г. в гр. Чипровци
Той е от знатния род Кнежевичи – Парчевичи.
На 11 години е изпратен да учи в гр. Лорето, Италия.
В Рим завършва висшето си образование през 1637 г. и става първият българин доктор по гражданско (римско) и католическо право.
Говорел е отлично гръцки, латински, италиански, влашки и арменски език.
След завръщането си в България през 1643 г., Парчевич става свещеник, а година по-късно секретар и помощник на Марциоанополския архиепископ в гр. Бакъу, Влахия.
Чрез своя пост той обикаля земите от днешна Молдова до Североизточна България и провежда много дипломатически мисии, с които търси подкрепа за освобождаването на християнските народи в Османската империя.
Петър Парчевич е назначен от папа Александър VІІ-ми за Марцианополски архиепископ през 1656 г.
Малко след това взема участие в организиране на въстание с подкрепата на Влашко, Молдова и Хабсбургската монархия, което се оказва неуспешно.
По време на мисиите си Петър Парчевич влошава здравето си и в следствие на тежко заболяване е отстранен от архиепископския си пост през 1661 г. Заема дребна църковна служба в гр. Оломоуц (днешна Чехия).
През 1668 г. австрийският император Леополд І удостоява Петър Парчевич с баронска титла, в същата година става апостолски викарий на Молдова и остава там до 1673г., когато предприема нова мисия, целяща кръстоносен поход срещу Османската империя. По време на тази своя мисия, Парчевич не пести сили и посещава Полша, Виена, Венеция и Рим.
Идеите му представляват началото на българското национално Възраждане, но за съжаление дипломатическите му опити остават неуспешни.
Въпреки това, те оказват влияние върху националноосвободителния дух на българския народ.
Петър Парчевич почива на 23 юли 1674 г. в Рим. С това се слага край на мечтата му да види България свободна.
Погребан е в базиликата „Sant’Andrea delle Fratte“ пред параклиса на св. Франциск.
Паметна плоча в базиликата Sant’Andrea delle Fratte. Снимка: bgsleda.com
След смъртта му, през 1688 г. в родния град Чипровци избухва въстание на българските католици, а потушаването му принуждава местните жители да се преселят из цяла Европа, най-голямата част в района на Банат.
Днес, името на Петър Парчевич носят различни училища, читалища и улици в повечето големи градове, а на ул. „Петър Парчевич“ № 15 в гр. София се намира и нашата кантора.
Коста Костов: Интелектуалци, бохеми и духовни аристократи
Брой № 5 (48) / декември 2018, Тежка еозинофилна астма
Хората трябва да бъдат равнопоставени, дори
за да разберат, че не са равни. Иван Динков
InSpiro*, приятели!
„Великите страсти са за тези, чиято душа е велика, а великите събития могат да бъдат видени истински само от хора, които са на същото ниво като тях”.
Думите по-горе са на Оскар Уайлд и отварят широко темата за онези около нас, които живеят с отворени сетива за достиженията на човешкия ум и талант.
Ето как дефинирам три фенотипа, които са някъде около нас, живеят различно, мислят различно, но ни предизвикват и възхищават.
Интелектуалецът е завършена личност, посочваща морално-етичните посоки на обществото и обществените проблеми, даваща решения за тях, обръщайки се към нацията, народа и обществото чрез силата на словото си. Интелектуалецът не е обвързан с политическа, националистическа, етническа или религиозна кауза, за да остане свободен в отстояване на истината. Това означава, че интелектуалецът не се обвързва с власт и стои далеч от властови позиции, за да запази своята независимост. Той е в някакъв смисъл колективно съзнание (създание) – всички субекти в едно тяло. За разлика от колективното създание на Гьоте, истинският интелектуалец има пълно съответствие на личността и делата му.
Бохемът е особен вариант на интелектуалеца, който е обърнал гръб на бита и ежедневните нужди, живее без материална сигурност, но с щенията на душата и интелекта. Бохемът е интелектуалец без материални зависимости и битови щения. Живот извън материята, света на вещите и парите, за да е независим в духа си.
Духовният аристократ е над ефимерните проблеми и не се обвързва с преходното, а издига духа и духовните стремления в смисъл и цел на живота си. За него най-високо в един живот стоят честта, достойнството и стремежът към знания и мъдрост. Духовните аристократи са най-близо до тезата на Рилке за „пчелите на незримото” и неизменната човешка самота, поради която всеки от нас „живее на друг остров”.
В България днес има една дузина истински интелектуалци, шепа бохеми и двама-трима духовни аристократи, чийто глас е заглушен от рева на тълпата.Те са истинските будители на народа, които пазим в сърцата си и пренасяме във времето – общопризнати, непомерни за скромната ежедневна синия. Тях отличаваме с непреходна чест, наричайки ги „народни будители“. Истинските народни будители са „подземни” личности, познати и почитани от хора с будни души. Те не са на телевизионния екран, на челните места в книжарниците, в сутрешните блокове, в централните новини или по страниците на вестниците. Те са в будните сърца, в народната памет, кодирана в „мемите” (от гръцките думи mimemе, mimetismos – имитиране). Чрез тази памет ние съхраняваме себе си срещу опитите да бъдем обезличени като хилядолетен народ.
Иван Динков казваше, че „универсалното е локалното без стените“. За да не позволим да бъдем лабораторен опит за перфидни неолиберални мутации, вкопани в корените си, трябва да опазим народните будители. Има такива и днес, но те са толкова малко и така посечени в омерзението си, че ме избива страх за народната съдба. Започвам да се плаша, че пророчеството на поета се сбъдва и ако вчерашните ни будители са вече в гроба, днешните са още по-дълбоко. Поради тази вкопаност, издигнахме политици с приспана съвест в ранга на будители. Каква ирония.
От българската политическа класа изпитвам погнуса.
Аморфна, безклетъчна среда от доморасли, злочести демокретени, в която расте предимно троскот и всеки случаен цвят бива посечен. Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог Тангра и го обесвали на някое дърво. Днес това е известно като „синдром на високите макове” (tall poppy syndrome), хронична болест на държавната власт в България, която придоби епидемични размери.
Така е в държава, която се управлява от безродници, политически всякъдници и убоги безкнижници. Подлеците нямат род и родина. Те са повсеместни. В медицината ги наричат ubiquitous. Тяхното разпределение следва същата закономерност като неинфекциозните, социално значими болести. Обичайно не надвишават 10% от здравата популация, но сред популация от болни, поради припокриване на патологични механизми, процентът на всяка отделна патология е по-висок – може да достигне до 40-50%. Патологичните клетки са по-силни и по-енергични и в „болна” популационна среда виреят бурно и пъпкуват като морбили. Такава е българската популация. В обществото „пъпкува“ това, което е на почит в него.
В българското общество „пъпкуват” подлеци и крадци. Това е причината политици да забогатяват бързо и да си купуват хотели, вецове, тецове и … избиратели. Най-обикновени тарикати, които ни третират като домашни любимци и ни подхвърлят оглозгани кокали под масата. Справедливостта е вътрешно усещане, извън формалните законови действия, които изграждат чувство на доверие в държавата. Това доверие се срина драматично дотолкова, че дереджето ни може да бъде определено като „безнадеждно”. Мнозинството българи няма доверие на институциите и официалните медии и търси спасение в „подземни източници” така, както нелечим пациент търси надежда при народните лечители. Защото омерзението на „унизените и оскърбените” е пределно.
Липсата на доверие в държавата разяжда обществото ни.
Вината е споделена.
На избирателите, които първо ги избират, после ги кълнат.
На управляващите, които пропиляха доверието.
На всички българи, които допуснахме нещата да стигнат дотук и да не му се вижда края. Просперираща България се превърна в Несбъдница. Окопаването на „КОЙчов(е)ците” в порочната система е така дълбоко, че само нов гигантски метеорит може да ги изтръгне от корените им. Мнозинството с право на глас е купено с привилегии, а малцинството е в афазия и не иска да бъде повече употребено в калпави политически проекти. Това малцинство е обречено да вие и съска, но ще си остане в ъгъла като бито добиче. Лидерите на малцинството се провалиха поради икономически зависимости, лакомите си уста и хлабавите си сфинктери. Когато не можеш да задържаш, защото ти липсва почтеност и воля да браниш народа, не сядай на политическата софра, която те превръща в пътуващо сметище. Около теб ще заухае на метан. Днес върху това метаново сметище се въргалят глутници като улични псета.
Не се търпи това безчестие. В този regresus at uterum ни остана само свободата да изберем как да си отидем от живота – безчестно или достойно. За тези, които владеят ars moriendi, ще бъде по-лесно да направят избора. На останалите ще припомня, че не може да си морален, ако не си социален. В разсъжденията си за земния абсолют Лудвиг Фойербах записа, че „не можем да съществуваме само като индивиди и само общността е човешка”. Да бъдеш морален е качество на просветените личности, които познават разликата между „категоричния” и „хипотетичния” императив. Моралната постъпка днес, като резултат от известен вътрешен императив (повеля), влиза все по-често в разрез с аморалната практика на окръжаващата ни действителност. Да бъдеш Човек и да живееш така, че да бъдеш Цел, а не Средство, става все по-трудно. Изисква се Воля да опазиш Човека в себе си, който не желае да бъде част от заобикалящата го нелепост, рушаща неговата човечност. Днес не „категоричният императив”, а петролът, търговията с оръжие и интересите на великите сили решават съдбините на света и рушат човечността. Днес потъпкването на морала е част от политическата игра, която пренебрегва разума заради поставената цел. Така свикваме с всякакви „либерални” отклонения от човешката норма, че класифицираме престъпленията според политическата полза и вредата от тяхното осъждане. Прозорецът на Овертон е толкова широко отворен, че както личният, така и общественият морал, и държавната политика са подложени на постоянно течение и скоро ще влязат в състояние на хибернация. Държавните интереси налагат да се правим на балами, разсеяни от политическите манипулации. Превръщат ни бавно в малоумници, подходящи за виртуална трансплантация на корови клетки от homo habilis**, с единствената сръчност да не ползваме разсъдъка си. Паричната печалба като единствена цел. Генетична трансформация, след която от задниците ни вместо човешки изпражнения ще излизат пачки с мангизи. Ваксинират ни с безхаберие и протяжен конформизъм, за да ни лишат от естествена човешка емпатия и емоционална интелигентност. Превръщат ни в съвременни потомци на австралопитеците. Морална инволюция в условия на аморална манипулация и срив на ценностите. Днес не са им необходими мислещи тръстики. Нужни са им плантации от обезглавени жертви на „tall poppy syndrome”. Утре ще започнат да назначават педофили за детски учители и изнасилвачи за семейни консултанти и ще приемем това за нормално. Ще мълчим и ще пушим, ще пушим и ще мълчим, защото няма да имаме сетива за реакция и памет за сравнение. Днес човечеството се обезличава откъм моралните си рефлекси. Българите сме тръгнали стремглаво по тази пътека и рискуваме да се превърнем в най-безличния европейски народ в процеса на общоевропейско обезличаване. Ако не излезем скоро от това безличие и не се вкопчим в корените на своята идентичност, дедите ни ще слязат три метра по-дълбоко в земята.
В своето есе "Необходомостта от Рицарство" /C.S. Lewis: The Necessity of Chivalryin Present Concerns./ Клайв С. Луис разделя хората на такива, които стават за война, но са неадекватни и непригодни за време на мир, и такива, които са миролюбиви и благи, но напълно безполезни ако трябва да се воюва. Повечето от нас по природа се числят към едната или другата група. Tочно затова рицарството, което съчетава войнските добродетели с качества като милости доброта, не е ествствено съчетание.
Рицарството "не е продукт на природата, а продукт на изкуството" - нещо, което се създава и изгражда, а не нещо което естествено съществува.
И днес има романтици-идеалисти, които искат да променят света към по-добро, докато повечето хора прагматично действат според реалността такава, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде. Практиците търсят изгода, оптимални решния, искат да се наложат със сила в тази ралност, но рядко опитват да я променят към по-добро.
Романтиците-идеалисти се оказват "добрите губещи". Освен, че трудно успяват в своите намерения в тази враждебна реалност, те трябва да се борят и със собственото си отчаяние от честите поражения .
Не му е лесно на Дон Кихот в един свят, движен от законите на Макиавели.На идеалистите често им липсва здравословна доза прагматизъм, стратегия, креативност и твърдост, за да променят реалноста и да изковат от нея една по-добра ралност. Не случайно казвам "изковат", защото тази промяна не става със съзерцание, четене на много книги и философстване.
Когато идеализмът се "съедини" с ралността, тогава се ражда тази чудна сплав, наречена Рицарство, за която пише и К.С. Луис. Сплав от горщо и чувствително сърце, защитено в стоманена броня от непоклатима вяра, което не позволява да бъде смачкано от бруталната действителност, а знае как да я претвори в нещо по-добро и по-справедливо. Сплав от огън и вода не се среща в природата. Тази сплав сама по себе си е чудо, защото е родена не от природни стихии, а от божествен замисъл.
През XIII в. един каталонски рицар и философ - Рамон Лул извежда идеята, че рицарството трябва да стане водещо в обществения живот.
Мечтата му е повсеместно да бъдат създавани рицарски школи и ордени и чрез тях да се преобрази цялото общество. Рицарските школи не само трябвало да освободят поробените от исляма части на Испания, но трябвало да възпитат нация от войни, които са поели по пътя на вярата и духовното усъвършенстване. В тези школи е трябвало да се изграждат цялостни личности, "изковали" своя характер да търсят истината, да служат на другите и да се борят срещу неправдите.
Днес в началото на XXI в. светът има също толкова огрома нужда от рицарсвто. Не рицарсво в смисъл на възстановки с лъскави брони и бутафорни турнири, а рицарсво като изграждане на личности и характери, като школа за развитие и израстване.
Рицарството е ковачницата, в която личността се оформя като меч, който бива подложен на много удари и след това се закалява в хладната вода на ралността. Подобно на стоманата, рицарят е закалил своето сърце не само да мечтае за по-добър свят, но и да има силата да пробие в реалността и да отсича от нея злото. Така рицарят оформя от грубата скала на реалността изящна склуптура на света такъв, какъвто го замислил Твореца при неговото създаване.
Завладяни от "нищото"
Вече трето десетилетие живеем в бездуховен вакуум, където "героите" на нашето време са мутрите, престъпниците, силиконките и безскрупулните бизнесмени. Живеем в страната на чалга-културата, където няма идеали и стремежи, а само животински страсти и откровена простащина. Духовната картина ме връща в един чудесен детски филм - "Приказка без карй"(NeverEnding Story, 1984). Там приказната страна на героите бе нападната и унищожавана от "нищото". То поглъщаше целия свят, с всичката приказна красота в него. Това "нищо" доста точно символизира бездуховността и липсата на ценности, с които се характеризира и днешната ни действителност. След епохата на вонстващ атеизъм и комунизъм, вместо да се върнем към традиционния християнски морал, ние сякаш бяхме погълнати от "нищото". Това е духовният вакуум на пост-тоталитарната епоха. Няма идеали и стремежи. Властва законът на джунглата. Животът няма висша цел и мисия. Разбира се, грозната действителност е скрита зад бляскави фасади и красиви опаковки. Медиите системно манипулират хората с псевдо-ценности, насаждайки масова 'култура' вместо личностно изграждане.
В света на информационните технологии си мислим, че сме по-развити от хората, живели в XIX в. например. Като развитие на човешката личност, смея да твърдя, че по-скоро сме деградирали спрямо тях. Технологичната еволюция е била компенсирана с личностна деградация.
Точно през XIX в. западния свят е завладян от романтизма. Рицарски романи като "Айвънхоу" и "Черната стрела" са представяли рицарството не като средновековна отживелица, а като съвкупност от ценности и идеали, които могат да се живеят и в настоящето.
Да бъдеш джентълмен и кавалер е било въпрос на морал и чест. Това е рицарският кодекс на поведение в обществото. Било е време на идеали и идеи.
Този свят бива пометен от двете световни войни през последвалия XX в.Тоталитарните идеологии налагат съвсем други ценности. Искаха да създадат "нов свят" без Бог и "нов човек" в него. Те на свой ред отстъпиха, победени от консуматорското общетсво и корпоративната алчност. Съвременният "либерализъм" няма нищо общо с автентичния либерализъм от времето на романтизма. Сегашнит е по-скоро либерастия, мултукултурализмът е по-скоро инструмент за унищожение на западната цивилизаци и традиционните цивилизционни ценности. Политическата коректност е новият красив заместител на цензурата
Рицарският идеалпод някаква, макар и изкривена форма, имаше и при социализма. Имаше го в текстовете на песните, имаше го в идеалите на романтичните млади (тогава) хора; имаше го и във филми като "Тимур и неговата команда". Самите идеали на пионерската организация водят корените си от рицарството. Ленин я създава копирайки бой-скаутите, "отсичайки" корените на християнството, той я "присажда" върху войнстващия антихристиянски комунизъм. Да служиш на обществото, да помагаш на възрастни, слаби и беззащитни хора, да проявиш смелост и себеотрицание спасявайки и помагайки на другите- това е рицарският идеал, а не "комунистически морал". Но какво стана след падането на к комунизма? Вместо да се върнат традиционните ценности, дойде "нищото". Младите хора мечтаят да са мутри и силиконки. "Нищото"се е "облякло" в дрехите на показна външност - мускули и силикон, а зад тях е нищото ..... нищо в главата, нищо в сърцето, нищо като смисъл в живота. И не, че умението да се биеш или красвото тяло са нещо лошо, но те не могат да бъдат стремеж и крайна цел в живота. Те могат да бъдат предимства и активи по време на младостта, но нямат смисъл сами по себе си, ако не са подчинени на някаква по-висша цел. Това, че някой може да се бие и да стреля не е главнит проблем - и рицарите са били експерти по бойни умения.
Разликата между мутрата и рицаря е в това, за каква цел служат тези умения - единият е престъпник, паднал до животинското, който използва силата си за пари и лична изгода. Другият служи на кауза по-висока от самия него - готов е да даде живота си в защита на вярата, слабите и беззащитните.
Рицарят трябва да бъде коректив на неправдите в обществото, а мутрата е по-скоро техен катализатор. От съвременна гледна точка, рицарят е не само войн, но също и полицай, съдия, благодетел, пример и учител на младите, 'добрият самарнин'.
Неслучайно девизът на рицарите от Малтийския орден "Защитавай вярата и помагай на бедните" съчетава воюването с благотворителността. Сплав от защитник и помощник - безстрашен войн и "добрият самарянин" едновременно. Рицарско е както да победиш лошите, защитавайки слабите и беззащитните, така също и да помогнеш на бедните и нуждаещите се. Врагът не винаги е човек или група от хора. Врагът може да бъде и мизерията, невежеството, болестите, отчаянието и безпътицата в живота. Да помогнеш на незрящ или обездвижн човек да пресече улицата е не по-малко рицарска постъпка, от това да набиеш престъпника и да спасиш неговата жертва.
Мъже на арената
Критикарите и страничните коментатори, които не се включват в никое действие и не участват в никоя битка, са хората, които може би, заслужават най-искрено презрение и будят най-голямо отвращение. Почит и уважение заслужават тези, които се борят на бойното поле на живота. В своята велика реч"Citizenship in a Republic,"пред Сорбоната на 23 април 1910г., американският прзидент Теодор Рузвелт разделя хората на два типа - мъже на арената и критикари:
"Не критикарят е този, който важен; не този, който сочи с пръст как силният мъж се е спънал или къде е можел да направи нещо по-добре. Заслугите са замъжа, който действително е на арената, чието лице е изцапано с прах и пот, и кръв, който се бори доблестно, който греши и после се изправя отново и отново; защото няма усилие бз грешка, но който познава големият ентусиазъм, голямото посвещение; който се раздава за достойна кауза и който накрая, в най-добрия случай, е познал триумфа на високото постижние а в най-лошия случай, ако се провали, поне се е провалил, докато дерзае всеотдайно; таканеговото място никога да не бъде сред тези студени и плахи душици, които не познават нито победата, нито поражението."
Светът има нужда от действието, а не даването на съвети. Не чрез коментари и поучния, не чрез "парализа от анализа", а само чрез действията си постигаме нещо в ралността и ставаме истински свободни. Спомнете си Левски, кйто казва, че "дела трбвт, а не думи".
Съвременни Рицари
Рицарство Завинаги
К.С. Луис и Рамон Лул показват на света, че той отчано се нуждае от рицарството. Така е и в днешния ден, когато изглеждаме толкова далеч от него. Рицарство, което да гори в сърцето на всеки един от нас. Рицарсвом кото може да бъде и облечено в организирана форма и да се превърне в житейска школа, в кото човек се учи не само на бойни умения, но на първо място се развива и израства дуговно - от земната кал към небесата.
От рицарство има нужда и днешното бездуховно време, когато липсват идеали и ценности, когато цялата нация страда от липсата на визия и идентичност, нито знае накъде отива. От рицарството има нужда във всяко време и епоха. Неслучайно легендата за крал Артур и неговите рицари, завършва с това, че той не е умрял, а е бил отведен в рая на Авалон, но когато земята има нужда от него, той ще се върне с меча си Екскалибур, за да донесе свобода на угнетените. Сякаш самата легенда е "предвидила", че ще дойде време, когато рицарсвтото ще бъде забравено, но когато ситуацията потъне в мрак и безнадеждност, рицарството ще се върне отново, за да върне свободата от робството на тираните и бездуховността. Този ден вече е дошъл. Защото рицарството е състояние на духа, а не средновековната конница. Затова и руският философ Николай Бердяев пише в "Смисълът на Историята"/VI гл./, че духовното рицарсвто е вечно. Това е и моето верую. Това искам да възродя чрез този сайт за рицарсвтото. Духовното рицарство не остарява и не изчезва, макар все още да гори само с малко огънче. То гори в сърцата на малцина, но може да стане мощен огън, който да разпали сърцата на мнозина и дори да вдъхнови цяла една нация. Дошло е времето да се възпитават рицарски качества в младите хора, да се издигне рицарският кодекс във всяка житейска област и да се създаде рицарско общество. За огънят на вярата самият Христос казва "Огън дойдох да хвърля на тази земя и какво повече да искам, ако вече се е разпалил?"/Лука12:49/ Този огън гори в сърцата и колкото по-силно духат ветровете срещу него, толкова повече ще го разпалват.
Съществуват различни митове за това какво е да си рицар през средновековието, не само разпространени от Холивуд, но дори и от самите легенди, които се носят за тях още през средновековните времена. Те най-често са представяни като джентълмени, които се втурват на помощ на дами в беда и като цяло са еманацията на всичко добро и самото определение на "благородство". Но какво е всъщност да си рицар в средновековните времена и какво всъщност правят те в ежедневния си живот?
