Показват се публикациите с етикет Котките в изкуството. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Котките в изкуството. Показване на всички публикации

сряда, 25 март 2020 г.

Котки, изкуство, хора


Нашият котак, нашият Роки или Отьо В. Попов

Този текст е чернова. Публикувам го с обещанието да го подобря някой ден, в някой час в някое от бъдещите времена. Сега споделям късчетата информация, на които се натъкнах когато проучвах темата за котките в изкуството

Сред "собствениците" на котки има 17% повече хора с научни степени.
Силната привързаност и любов към котките се нарича айлурофирия.

Кардинал Ришельо – е оставил наследство на своите четиринадесет котки; Ришельо е един от първите европейци, притежатели на ангорска котка; най-знаменитата му котка била черният Луцифер 
В САЩ от 44-ма президенти котки са имали само 7Ейбрахам Линкълн е гледал четири котки в Белия дом.В Instagram се появи адрес @TrumpYourCat, който призовава посетителите да фризират котките си в стила на перчема на Доналд Тръмп

Котките на "Даунинг стрийт 10

Великобритания е единствената страна в света, в която котарак заема държавна длъжност - Главен мишелов на кралството. От 2011 година тази длъжност се заема от националния любимец - котарака Лари. Традицията на главния ловец на мишки датира още от 1929 година. За тази длъжност хазната отпуска по 100 паунда годишно.

През 2012 година Камерън се отказва от помощта на Главния мишелов поради факта, че  е уловил само една мишка. Рейтингът му пазда светкавично.

СЪР ИСААК НЮТОН - Изобретател на вратичките за котки

ПИСАТЕЛИ, ЛЮБИТЕЛИ НА КОТКИ:


  • Виктор Юго е имал котарак на име Гаврош;
  • Ърнест Хемингуей е вечерял на една маса с любимите си котки - „Нито едно животно не е с повече свобода, от котката. Котката е най-добрият анархист." Първата му котка е с шест пръста. Сега в къщата музей на Хемингуей живеят над 50 котки.
  • Чарлс Дикенс - "Какъв по-голям дар може да има от любовта на котка?"
  • Томас Елиът - стихосбирка - „Книга за практичните котки на стария опосум“, която вдъхновява Андрю Лойд Уебър да напише мюзикъла "Котките"
  • Марк Твен - често го цитират по темата за котките:
Котка, седнала на капака на гореща печка, никога няма да повтори грешката си. Но тя няма да седне и на студена печка.
Ако човек може да бъде кръстосан с котка, това ще подобри човека, но ще развали котката.
Ако хванеш една котка за опашката, ще научиш неща, които не би могъл да научиш по никой дриг начин.
Ако животните можеха да говорят, кучето щеше да бъде нетактичен прям приятел, но котката би притежавала рядкото умение да не казва нито дума повече, отколкото е необходимо.

  • Стиховете на Елиът за котките, които той пише в писма до кръщелниците си, са в основата на прочутия мюзикъл на Андрю Лойд Уебър "Котките". 
Но има една котарак - Боб, който придоби световна слава благодарение на книгата на стопанина си. През 2007 година уличния музикант Джеймс Боуен намира ранен рижав котарак във входа на блока, в който живее. 

ХУДОЖНИЦИ, ЛЮБИТЕЛИ НА КОТКИ:

  • Салвадор Дали притежавал два оцелота – най-скъпите котки в света, Бабу и Буба. На неговите пътувания винаги го придружава поне един от тях – в случая това е Бабу
  • Леонардо да Винчи обичал котките. Негово е предсказанието: "И най-малкото от котешкото семейство е шедьовър". Наричал ги "Лъвска порода". Картини - "Мадоната с котката" - котката е в ръцете на младенеца. Според Леонардо чувствата на котките са по-развити от тези на човека.
  • Луис Уейн - наричат го "котешкия папа" - рисува понякога до 600 картини с котки, които изобразява като хора, годишно. Всичките му картини са саркастичен присмех на нравите и обичаите във Викторианска Англия. Успехът му е бил огромен. Пощите разрешили отпечатването на поздравителни картички с негови картини.
  • Едуард Мане - "Момичето с котката"
  • Огюст Реноар - "Котка върху синя възглавница"
  • Паул Клее - любимата му котка Бимбо си водела дневник - картини: "Планината на свещената котка" и "Котка и птица"
  • котките на Анди Уорхол се появяват вече и като обложки на телефонните калъфчета
  • Теофил Александър Стейнлейн (1859 - 1923) е швейцарски и френски художник, график и илюстратор, работил както в реалистичен стил, така и в стил модерн. Художникът пристига в Париж през 1878 година, след 5 години се заселва в Монмартър и се сприятелява с парижката бохема, в частност с посетителите на кабарето "Черната котка", с художниците Тулуз Лотрек и Адолф Виле. Прочува се с плакатите, които прави за "Черната котка" през 1900 година. Той е първият, който изобразява котка на рекламен плакат.
Връзки:
Радиопредаването на тема "Котките и на известни личности" на програма "Христо Ботев", в което участвах


петък, 22 ноември 2019 г.

Снимки на Роки (Отьо В. Попов) и на други котачки и котаци

 Рижко

17 години миличкият Роки беше с нас! Другарче незабравимо!

Роки изследва нещо

Защо ме безпокоиш с тези снимки, мисли си сигурно Роки. 2014 г.


Роки вече е прочел Кант и вниманието му е насочено в съвсем друга област. 2015 г.

 Роки знае, разбира и обича да позира за снимки. 2017 г.







вторник, 10 март 2015 г.

Ресторант "Четирите котки", Барселона, Испания



Не мога да си простя подобно невежество - в Барселона бях, ресторанта не видях. Забравих, че го има!!!!!!!!!!!!!!! А се разходихме с Марги из Готическия квартал.

Забравих, че по света има заведения - последователи на прочутото артистично-бохемско парижко кабаре "Черната котка", което отдавна е престанало да съществува, за голямо мое и на Пикасо огорчение.

Та ето и подробностите:
  • намира се в готическия квартал на Барселона;
  • основан е през 1897 година от Pere Romeu, който е работил като артист и сервитьор в парижкото кабаре "Черната котка" и се вдъхновява да създаде подобно заведение в Барселона;
  • замисълът на Pere Romeu е бил да основе таверна с евтина храна, пиано музика и артистична атмосфера;
  • сред най-известните посетители на "Четирите котки" са били Пикасо и Гауди, скулпторът Хулио Гонсалес, композиторът Исак Албенис;
  • през 1989 година Пикасо, само 17-годишен организира там първата си самостоятелна изложба;
  • ресторантът отваря в 1 часа на обяд и работи до 1 часа през нощта
  • вечерно време има изпълнение на пиано, там са свирили такива прочути композитори като Исак Албенис и Енрике Гранадос;
  • по време на режима на Франко заведението е разрушено, но през 1970 година е възстановено в първоначалния си вид по програмата за реконструкцията на Барселона.

А ето и моята препоръка:

КОЙТО Е В БАРСЕЛОНА, ДА ПОСЕТИ РЕСТОРАНТ "ЧЕТИРИТЕ КОТКИ"!!!!!!!!!!!!!!!!!
Връзки:


Сайтът на "Четирите котки"
Какво ни показва Гугъл за рисунките на Пикасо в "Четирите котки"
За Парижкото кабаре "Черната котка" в нашия блог
Кръчма приютява първата изложба на Пикасо
Eating at Els Quatre Gats, Picasso’s Former Hangout

събота, 19 юли 2014 г.

Котките на великите: Анди Уорхол и неговата котка










Cover of copy no. 18 of 25 Cats Name Sam and One Blue Pussy by Andy Warhol given in 1954 to Edgar de Evia and Robert Denning when the author was a guest in their home in the Rhinelander Mansion. 25 Cats Name Sam and One Blue Pussy is a privately printed, limited edition artist's book by the American artist Andy Warhol. It was printed in 1954 by Seymour Berlin with Charles Lisanby credited as the author, as he suggested the title, yet there is no text in the book. The calligraphy for the book was done by Julia Warhola, Warhol's mother.

вторник, 15 април 2014 г.

Издание на Британската библиотека: "Котките в книгите"




Албумът „Котките в книгите” ни представя най-добрите илюстрации с котки от най-различни издания – от Евангелието до „Практическо отглеждане на котки” на Томас Стърнз Елиът. Изданието в меки корици съдържа над сто рисунки на котки.

Сред тях са изображенията на котката като свещено животно на древните египтяни, Чеширският котарак от „Алиса в страната на чудесата”, нарисуван то Джон Тениъл, картини на велики майстори като Леонардо да Винчи и на Албрех Дюрер, рисунки от ръкописно Евангелие от края на седми, началото на осми век, миниатюрните рисунки в Келтска книга, създадена от келтски монаси през осми век.

В книгата можем да видим и рисунки на Беатрикс Потър - британска писателка, известна и у нас предимно с книгите си за Зайчето Питър, голям майстор и на илюстрацията.

За мен специално са интересни илюстрациите към „Практическо отглеждане на котки” от Елиът...

Връзки:
Великите европейци. Т.С.Елиът. В блога на Пламен Асенов


вторник, 25 март 2014 г.

Шотландският тигър - дивата котка на Шотландия

Тази прекрасна дива котка, този величествен Шотландски тигър, древен братовчед на нашия Отьо, настанил се в земите на Шотландско в края на ледниковата епоха, по времето когато английските острови са били едно с континента,  е силно застрашен вид. Останали са само 400 от тези непокорни създания, символ на непобедимия дух на шотландските бойци.




Още за Шотландския тигър тук: Saving the Celtic Tiger of Scotland



петък, 21 март 2014 г.

Котките в изкуството. Ръдиард Киплинг. Котката, която си ходеше където си ще. Приказка.


The Cat that Walked by Himself
Превод от английски: 

Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.
Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили!
Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, — вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше първата Песен-магия на света.
А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:
— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?“ — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.
А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
Дивото куче каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума.
А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивото куче?
И Жената каза:
— То вече не се казва „Диво куче“, а „Първи приятел“, защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!
На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света.
Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
— Няу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
А когато чу Дивият кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:
— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
И Дивият кон каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче?
Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:
— Истина е. Дай ми да си хрупна от него!
А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
А Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:
— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума.
А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивият кон?
И Жената каза:
— Той вече не се казва „Див кон“, а „Верен слуга“, защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачат дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
— Тя вече не се казва „Дива крава“, а „Добра хранителка“, защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
И тогава тя каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
А Котката каза:
— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
А Жената каза:
— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ?
Като чу това, Котката се ядоса и каза:
— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен!
А Жената й каза през смях:
— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
Тогава Котката се престори на обидена и каза:
— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен?
Като чу тези думи, Жената каза:
— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
— А ако кажеш две думи? — каза Котката.
— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
— А ако кажеш три? — каза Котката.
— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
И тогава Котката изви гръб и каза:
— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огънят в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.
Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.
Една нощ той каза:
— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
— А какво обича Детенцето? — каза Котката.
— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.
И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузката. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и погъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.
Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
— О, Хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите дебри и да знаеш как чудесно си играе с Детенцето ти!
— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята — фшшшшт! — защото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я закачи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде.
Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила; и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повлачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи, и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се разсмя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.
— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше прегърнати край огъня, и каза:
— Добре го направи. Хитруша си, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?
— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?
— Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяж го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
— Много ти благодаря! Дори и Първият приятел не лови тъй майсторски мишки. Наистина много те бива, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.
— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
— Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
Тогава Кучето каза:
— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета след мен!
И то показа зъбите си и продължи:
— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използвам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.
И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска по стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е вкъщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг, и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.
* * *
Писана край огъня мърка добра,
но само на вид е такава;
тя прави цял цирк със една макара,
но щом й омръзне, престава.
А Бинки ме лиже със радостен лай,
ушите си дълги разклатил;
той за мене готов е да играе без край
и затуй ми е Първи Приятел!


Писана във Робинзон играе Петкан,
но съгласна е само, додето
поставя й лапките под водния кран
(за да прави следи край морето);
после фуфка и драска, и аз неведнъж
от нейните нокти съм патил.
А Бинки под крана търпи като мъж
и затуй ми е Първи Приятел!


Писана се търка и гали във знак,
че ужким ме много обича,
но вечер, щом легна, и ето я пак
навънка по стълбите тича;
и ходи по гости във нощния хлад,
дето никой не я е изпратил.
А Бинки си хърка под моя креват
и затуй ми е Първи Приятел!
kotkata_kojato_hodeshe_kydeto_si_shte_20.png


Тази рисунка показва Пещерата, в която Мъжът и Жената живееха отначало. Тя беше наистина много удобна (и по-топла, отколкото изглежда). Мъжът имаше лодка — сега я е оставил да кисне във водата, за да й се раздуе дървото и да не пропуска. Парцаливото нещо, което прегражда реката, е мрежата на Мъжа; с нея той лови сьомга. Вижда се и пътечката от гладки и чисти камъни, наредени, за да могат Мъжът и Жената да отиват за вода до реката, без да им влизат песъчинки между пръстчетата на краката. Черните неща надолу по брега са стъбла на изсъхнали дървета, които реката е довлякла от Дълбоките диви дебри на отсрещния бряг. Мъжът и Жената ги използват за горене — първо ги измъкват на пясъка, оставят ги да съхнат и после ги секат на парчета. Не съм нарисувал Завесата от конска кожа на входа на Пещерата, защото Жената я е свалила да я пере. Петънцата по пясъка между Пещерата и реката са следи от ходилата на Мъжа и Жената. Двамата сега са вътре в Пещерата и обядват.
Когато се появи Детенцето, Мъжът и Жената се преместиха в една още по-уютна Пещера, защото то изпълзяваше до реката и падаше в нея, та ставаше нужда Кучето да го измъква.
kotkata_kojato_hodeshe_kydeto_si_shte_21.png

Тази рисунка представя как Котката, която си ходеше и бродеше, където й се ще, се е запътила към Дълбоките диви дебри, за да маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят. Освен Котка и Дебри на рисунката има само няколко отровни гъби. Те са поникнали, защото Дивите дебри са извънредно влажни.
Под главната рисунка аз съм нарисувал по-уютната Пещера, в която Мъжът и Жената се нанесоха, когато се появи Детенцето. Тя им беше за през лятото и пред нея те засяха жито. Мъжът е яхнал Коня и отива да докара Кравата, защото е време Жената да я издои. Той е вдигнал ръка, защото в този момент вика Кучето, което е преплувало реката и гони зайци на отвъдния бряг.
Край

Котката на Шрьодингер

Котките в науката

Google почете "Котката на Шрьодингер"


Питате се кой е Ервин Шрьодингер и защо Google отбелязва днес годишнината от неговото рождение? Шрьодингер е австрийски физик-нобелист, който има голям принос за развитието на квантовата механика, по-специално с уравнението на Шрьодингер, за което е удостоен с Нобелова награда за физика през 1933 година, отбелязва digital.bg.
Неговото име обаче най-често се свързва с експеримента, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". За какво точно става дума? Това е един опит, който се състои в следното.

В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се разпадне в рамките на един час е изчислена точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира.

Според квантовата механика, ако върху ядрото не се провежда наблюдение, състоянието му се описва като смесване на две състояния - разпаднало се ядро и не-разпаднало се ядро, следователно, котката е жива и мъртва едновременно. Ако кутията бъде отворена, експериментаторът трябва да види едно от от двете състояния - 'ядрото се е разпаднало, котката е мъртва' или 'ядрото не се е разпаднало, котката е жива'.

Целта на експеримента е да се разбере кога системата спира да съществува като смесване на две състояния и избира едно конкретно? Затова в съвременната квантова физика има едно донякъде стряскащо за материалистите правило, а именно, че вселената може да се променя взависимост от нейния наблюдател.




Ервин Шрьодингер е роден е на 12 август 1887 година във Виена.

Първоначалното си образование Ервин получава в къщи и единадесет годишен постъпва в гимназия с хуманитарен профил. Обича поезията и сам пише стихове, превежда Омир от старогръцки на английски език, познавач е на класическото и модерното изкуство, занимава се със скулптора.

През 1906 - 1910 година Е. Шрьодингер учи физика във Виенския университет. По - късно, при получаване на Нобеловата награда, признателният Шрьодингер признава: " Ако Хазенрьол не бе загинал, то той сега, разбира се, би стоял на моето място."

Освен отличен студент Шрьодингер е и страстен турист и алпинист и запален любител на театъра. Тези си увлечения той запазва до края на живота си.

През 1910 година завършва образованието си, става д-р по философия, а по - късно става асистент на Ф. Екснер в Института по експериментална физика.

През 1920 година се оженва за Ана Мария Бортел и заминава за Йена, откъдето след един семестър се прехвърля в Щутгарт като извънреден професор, а после работи половин година като редовен професор във Вроцлав. От 1921 година той става професор в Цюрихския университет.

Това е отражение, макар и външно, на научния ранг на Шрьодингер. В Цюрих той остава до 1927 година. Тук през 1925 - 1926 година създава вълновата механика, отразена в шест знаменити публикации, за които Борн пише.

Изходната точка на Шрьодингер е математичната: той се опитва да намери красива математична теория за описанието на атомните явления. В тези търсения му помагат идеите на дьо Бройл за вълните, свързани с частиците. На Шрьодингер се удаде да обобщи на идеите на дьо Бройл и да получи твърде изящно уравнение, известно като „вълново уравнение на Шрьодингер", което описва атомните процеси. Шрьодингер извежда това уравнение по пътя на чистото мислене, търсейки обобщение на идеите на Бройл , а не като се придържа най - близко до експерименталната информация, както постъпва Хайзенберг .

Научните резултати на Ервин Шрьодингер му отреждат място сред творците на съвременната физика и ще останат в златния фонд на науката като образци на най - високи постижения на човешката мисъл .

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Черната котка. Роман от Никол Данева


Рубрика: "Котките в изкуството"


Магии, тайни общества и убийства шестват по страниците на романа на Никол Данева “Черна котка”, издание на КК “Труд”.

Книгата е част от поредица за две сестри близначки. Двадесетгодишните близначки Мария и Магдалена са студентки по психология в Германия. Те са силно привързани една към друга и каквото се случва на едната, се случва и на другата, дори да са разделени. След инцидент Мария изпада в кома и започва да има видения. Тя попада в Братството на Бялата светлина. Тази общност практикува сексуална магия, която хармонизира жизнената енергия и това им помага да се справят с живота по-лесно. Ритуалите в тази общност засилват свръхестествените способности на Мария.

Откъс от книгата: тук

Другите книги на Никол Данева можете да видите на сайта на авторката

понеделник, 20 януари 2014 г.

"Черният котарак" от Едгар Алан По


В рубриката ни "Котките в изкуството" и по повод рождения ден (19 януари) на нашия любим писател и поет Едгар Алан По, публикуваме разказа му за черния котарак.

Автор на илюстрацията: Aubrey Beardsley (1894–1895)


Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.

От детска възраст се отличавам с кротост и послушание. Крехкостта на моята душа се проявяваше толкова открито, че дори дразнеше връстниците ми. Особено обичах разните зверчета и родителите ми не ми забраняваха да отглеждам домашни животни. С тях прекарвах всяка минута и бях неизмеримо блажен, когато можех да ги нахраня и погаля. С годините тази моя особеност се засили и на младини малко неща ми доставяха по-голямо удоволствие. Който е бил привързан към верно и умно куче, знае с каква гореща благодарност се отплаща то.
Ожених се рано и за щастие, открих в съпругата си сходни слабости. Като виждаше моята привързаност към домашните животни, тя не изпускаше възможност да ме зарадва. Имахме птици, златни рибки, расово куче, зайци, маймуна и котарак.
Котаракът, невероятно едър, красив и напълно черен, без едно петънце, беше изключително интелигентен. Щом станеше дума за неговия ум, жена ми, вътрешно не съвсем чужда на суеверията, често намекваше за старинното поверие, че черните котки са вампири. Разбира се, намеците не бяха съвсем сериозни и привеждам тази подробност, просто защото сега е времето да я спомена.
Плутон, така се казваше котаракът, беше мой любимец и често играех с него. Хранех го само аз, затова винаги вървеше по петите ми. Дори се изхитряваше да се измъква на улицата и ми струваше доста усилия да го отуча от това.
Приятелството ни продължи няколко години и за това време моят характер — под влияние на Дяволската съблазън — рязко се промени в отрицателна посока (срамувам се да го призная). С всеки изминат ден ставах все по-мрачен, раздразнителен, безразличен към околните. Позволявах си да нагрубявам жена си, дори да й вдигам ръка. Моите питомци, естествено, също усещаха тази промяна. Не само престанах да им обръщам внимание, но започнах да се държа с тях отвратително. Към Плутон обаче запазих своята грижовност и не си позволявах да го обиждам, както постъпвах със зайците, с маймуната и дори с кучето. Но болестта ми се развиваше — няма нищо по-ужасно от пристрастяването към алкохола! — и накрая даже Плутон, който с годините ставаше капризен, започна да се дразни от моя отвратителен характер.
Веднъж се върнах солидно пийнал в една от любимите ми кръчми и тогава ми се стори, че котката ме отбягва. Хванах я. Подплашена от моята грубост, тя ме ухапа — не много силно, но все пак до кръв. Не успях да се овладея. Душата сякаш напусна тялото ми и злобата, по-свирепа от дяволска и здраво подгрята от джина, мигом облада цялото ми същество. Извадих от джоба на жилетката си сгъваемо ножче, разтворих го и без никаква милост извадих окото му. Почервенявам, горя, треперя, когато описвам това мое злодейство.
Сутринта, когато разсъдъкът ми се върна след нощния запой, сторената гадост предизвика у мен разкаяние, примесено със страх; но беше само смътно и колебливо усещане, което не остави дълбока следа в душата ми. Отново започнах да пия до забрава и бързо удавих във вино спомена за случката.
Междувременно раната на котарака постепенно зарастваше. Вярно, липсващото око беше ужасяваща гледка, но болката видимо утихваше. Сърцето ми не беше се ожесточило до крайност и горчиво съжалявах, че съществото, някога толкова привързано към мен, сега не криеше своята омраза. Бавно обаче това се превръщаше в злоба. И тогава, като завършек на окончателното ми падение, в мен се пробуди духът на противоречието. Философите не му обръщат внимание. Но аз съм дълбоко убеден, че духът на противоречието спада към извечните подбуди на човешкото сърце, към същностните, към първичните способностите или усещания, които определят самата природа на Човека. Кому не се е случвало стотици пъти да извършва някаква гадна или безмислена постъпка само защото не бива да я извършва? И нима, въпреки здравия разум, не изпитваме постоянното изкушение да нарушим Закона само защото това е забранено? Та ето, този дух на противоречието ме подбуди да стигна до края на своето падение. Тази недостижима склоност на душата към самоизтезание, към насилие над своята собствена природа, склонността да твориш зло заради самото зло ме подбуди да доведа докрай тормоза си над безсловесната твар. Една сутрин съвсем хладнокръвно надянах примка на шията на котарака и го увесих на един клон — увесих го, макар очите ми да бяха всълзени и сърцето ми да се разкъсваше от разкаяния; увесих го — защото някога ме обичаше и защото бях убеден, че постъпвам несправедливо; увесих го — защото знаех, че извършвам грях, пагубен грях, който обрича безсмъртната ми душа на толкова страшно проклятие, че ще се окаже низвергната за вечни времена в онези глъбини, докъдето не се простира дори милосърдието на Всеблагия и Всеопрощаващ Бог.
В нощта след това мое злодеяние ме събуди вик «Пожар!». Горяха постелките на леглото ми. Целият дом бе обгърнат от пламъци. Жена ми, слугата и аз едва не изгоряхме живи. Бях напълно разорен. Огънят погълна цялото ми имущество и оттогава отчаянието стана моя съдба.
Аз съм достатъчно разумен, че да търся причини и следствия, да свързвам нещастието с моята безмилостна постъпка. Искам само да проследя цялата верига от събития и да не пропусна нито едно, дори съмнително звено от нея. В деня след пожара отидох сред пепелищата. Всички стени бяха рухнали, без една. Оцеляла бе една тънка вътрешна стена, до която се докосваше таблата на моето легло. Мазилката бе издържала и си го обясних с това, че стената бе освежавана наскоро. Наоколо се бе събрала огромна тълпа и всички жадно се взираха в едно и също място. Възклицания като «Странно!», «Направо поразително!» събудиха любопитството ми. Приближих и видях върху бялата повърхност нещо като барелеф на огромна котка. Точността на изображението бе направо смайваща. На шията си котката имаше примка.
В началото този призрак — не мога да употребя друга дума — възбуди у мен ужас и недоумение. Но като поразмислих, се успокоих. Спомних си, че увесих котката в градината зад къщата. По време на суматохата около пожара вероятно някой бе отрязал връвта и бе метнал котарака през прозореца — за да ме събуди. Когато стените са рухнали, развалините са притиснали жертвата на моята жестокост и от горещината на пламъка и лютивите изпарения върху стената се бе запечатала рисунката, която всички видяхме.
Макар да успокоих ако не съвестта, то поне разума си, поразителната гледка остави дълбока следа в мен. Дълги месеци призракът на котарака ме преследваше неотстъпно и тогава в душата ми се върна смътното чувство, приличащо (само външно) на разкаяние. Дори започнах като че ли да съжалявам и търсех по кръчмите, от които вече почти не излизах, някое животно, което да прилича на моя любимец.
Веднъж, както бях потънал в полубитието на някаква гнусна пивница, вниманието ми бе привлечено от нещо черно върху една от големите бъчви с джин или ром. Няколко минути не сведох очи, недоумявайки как допреди това не бях обърнал внимание на тази странност. Приближих се и я докоснах — беше черен котарак, едър точно колкото Плутон и приличащ на него като две капки вода. С една-единствена разлика: в козината си Плутон нямаше нито един бял косъм, този имаше белезникава бяла ивица върху гърдите си.
Когато го докоснах, измърка, видимо доволен от моето внимание. Търсех точно такъв котарак. Предложих да го купя, но кръчмарят отказа да ми вземе пари — не знаел откъде се появило това животно, не го бил виждал преди това…
През целия ден галих котарака, а когато реших да се прибирам, той явно пожела да тръгне с мен. Бързо опозна къщата и стана любимец и на жена ми.
Но скоро аз самият започнах да изпитвам растяща неприязън към този котарак. Не го очаквах, не разбирах как и защо се случи, но неговата видима любов предизвикваше у мен само досада и отвращение. Постепенно тези чувства прераснаха в злобна омраза. Избягвах го и само смътният срам и спомен за прежното ми злодеяние ме удържаха да го повторя. Минаваха седмици, нито веднъж не го докоснах с пръст, но бавно, много бавно ме обладаваше онова старо и необяснимо омерзение…
Намразих този котарак тъкмо защото, както се разбра още първата вечер, беше едноок. Но с това стана още по-мил на жена ми, която, както вече споменах, беше запазила в душата си онази мекота, която ражда неизчерпаемо прости и чисти удоволствия.
Но колкото повече нарастваше моята недоброжелателност, толкова повече котаракът се привързваше към мен. Ходеше по петите ми с досадно упорство; щом седна, мигом скачаше върху коленете ми и започваше да ме дарява със своите отвратителни ласки. Изправя ли се, с пронизително мяукане скачаше връз мен и забиваше нокти в дрехата ми — в такива мигове неистово ми се искаше да го убия на място, но винаги ме удържаше споменът за предишната вина, а също (не искам да го крия) страхът от тази твар.
Не, не беше боязънта от някаква конкретна опасност, но се затруднявам да определя чувството си с друга дума. Срамувам се да призная — дори тук, зад решетките — че чудовищният ужас, който вселяваше котаракът в мен, задълбочаваше спомена ми за онова непредставимо видение. Жена ми често споменаваше за бялото кръгче върху гърдите. Читателят вероятно помни, че в началото то бе твърде размазано, но бавно — толкова бавно, че моят разум дълго време въставаше срещу тази съвсем очевидна нелепост — то придоби своето окончателно очертание. Не мога без трепет да спомена какво точно изобразяваше то — точно заради това изпитвах отвращение и страх и исках, ако мога, да се избавя от това проклето чудовище, да се избавя завинаги, защото очертанието изобразяваше нещо мерзко, нещо зловещо: ПРИМКА НА БЕСИЛО! — това кърваво и страшно оръдие на Ужаса и Злодейството, на Страданието и Пагубата.
Бях наистина най-нещастният сред смъртните. Презряната твар — подобно на онази, която затрих, без да ми мигне окото, тази презряна твар причиняваше на мен — на човека, сътворен по образ и подобие Божие, толкова непоносими страдания! Ден и нощ аз не знаех що е благословен покой! Денем котаракът дори за секунда не се откъсваше от мен, нощем пък се събуждах от мъчителни видения и долавях горещия дъх на това същество до самото си лице, а неговата тежест — като кошмар върху собствената си плът.
Тези страдания прогониха и последните останки от добри чувства в мен. Обладаваха ме само злобни мисли, най-черните и коварни мисли, които могат да се настанят в един мозък. Моята обичайна мрачност прерасна в ненавист към всичко живо и към целия човешки род; и от внезапните ми, чести и съвсем неукротими взривове на ярост най-много страдаше моята безропотна и смирена женица.
Веднъж, не помня вече защо, двамата с нея слязохме в мазето на старата къща, в която бедността ни принуди да живеем. Котката се мотаеше в краката ми по извитите стъпала, спънах се в нея и побеснях от ярост. Грабнах брадвата и забравил в гнева си презрения си страх, бях готов да я посека на място. Но жена ми ме хвана за ръката. В бяс, пред който бледнее бесът на самия Сатана, аз се извърнах и резцепих черепа й.
Тя се строполи без стон.
Извършил това чудовищно убийство, съвсем хладнокръвно започнах да търся къде да скрия трупа. Не можех да го изнеса нито през деня, нито дори нощем, без риска съседите да ме видят. Какво ли не премислих. Първоначално исках да разчленя тялото на дребни късове и да го изгоря в печката. После реших да го заровя в мазето. Обмислих дали да не го хвърля в кладенеца на двора или да го натъпча в кутия и да извикам носач да го изнесе. Накрая намерих, както ми се стори тогава, най-доброто решение: да го зазидам в стената, както някога са постъпвали средновековните монаси.
Мазето беше подходящо за тази цел. Скоро бяха правили ремонт и мазилката не бе засъхнала. Освен това една от стените имаше издатина, в която за украса бе изградено нещо като камина или огнище, но после прикрито с тухли. Не се съмнявах, че лесно ще ги смъкна, ще вкарам трупа и след това ще замажа всичко толкова майсторски, че ще бъде незабележимо и за най-острото око.
Не сбърках в сметките си. Взех лост, лесно измъкнах тухлите, поставих трупа изправен, облегнат на задната стена, и отново наредих тухлите. Успях скришом да намеря пясък и вар, забърках малко разтвор и старателно замазах новата стеничка. Проверих дали всичко е наред — до стената сякаш не бе се докосвала човешка ръка от години. Внимателно разчистих всичко наоколо и си рекох тържествуващо:
— Този път трудът ми не отиде напразно.
Подир това се захванах да диря онази твар, причинила ми толкова нещастия — този път бях твърдо решил да я убия. Ако котаракът бе попаднал пред очите ми, съдбата му щеше да бъде решена, но явно наплашен, беше изчезнал яко дим. Не може да се опише онова дълбоко блаженство в гърдите ми, когато се убедих, че гадното животно е изчезнало. Легнах и за пръв път спах дълбоко и спокойно; да, спах доволен, макар на душата ми да тегнеше бремето на престъпление.
Мина втори ден, трети, а моят мъчител го нямаше. Дишах свободно. Чудовището бе напуснало дома ми завинаги — какво щастие! Дори и не помислях да се разкайвам за стореното. Имаше кратък разпит, но не беше трудно да се оправдая. Дори направиха обиск, но разбира се, не намериха нищо.
На четвъртия ден полицаите нахлуха отново и извършиха старателен оглед. Бях сигурен, че тайникът не може да бъде намерен, макар че те надникнаха във всички ъгли и ъгълчета. Накрая за трети или четвърти път се спуснаха в мазето. Окото ми не трепна. Сърцето ми биеше спокойно, като при сън на светец. Полицаите си свършиха своето и се приготвиха да си тръгват. За да бъде злорадството ми пълно, жадувах да кажа макар и думичка в защита на своята невинност.
— Господа — казах накрая, когато те вече изкачваха стъпалата, — щастлив съм, че разсеях вашите подозрения. Желая ви здраве и малко повечко учтивост. Между другото, господа… това е една хубава сграда (в неистовото си желание да говоря непринудено не си давах сметка за думите), бих казал дори превъзходна. В градежа на стените — бързате ли, господа? — няма дори ей такава пукнатинка! — И тук, опивайки се от собственото си безразсъдство, започнах да чукам с бастуна си по стената, по същата онази стена, зад която бе вграден трупът на моята благоверна.
Господи, Боже мой, спаси ме и ме пази от ноктите на Сатаната! Едва бях спрял да чукам, когато се чу гробовен глас… Викът, в началото глух и накъсан като детски плач, бързо премина в див, могъщ, протяжен вопъл, после прерасна в животински вой, в душераздиращо стенание, в някакъв чист ужас, примесен с ликуване, което можеше да идва само от ада, където вопият обречените на вечни страдания и където злобно тържествуват дяволите.
Няма смисъл да ви говоря какви безумни мисли се въртяха в главата ми. Вдървен от ужас, аз се метнах към отсрещната стена; за миг полицаите също замръзнаха неподвижно, сковани от ужас и изненада. Малко след това обаче десетина силни ръце започнаха да бият по стената и тя рухна. Трупът на жена ми, вече докоснат от развалата и облян в спечена кръв, отвори очи. На главата й, зинала червена паст и прибляскваща с единственото си око, стоеше гнусната твар, която коварно ме тласна към убийство, а сега с воя си ме обрече на смърт от ръцете на палача.

1843 г.

неделя, 29 декември 2013 г.

Най-известното кабаре в света - "Черната котка", Монмартър, Париж

От Париж преди години, си купихме с Марта два комплекта коркови подложки за чаши с картинки от знакови места във френската столица. Всички подложки са красиви, но аз особено харесах една подложка с черна котка. Нищо не знаех до този момент нито за кафенето "Черната котка", нито за художника Теофил Александър Стейнлен.  Само нашият котак Отьо знаеше, но... нищо не измяукваше по въпроса.


Ето картината на нашата подложка:


По-късно разбрах каква е връзката между черната котка, кабарето със същото име, и художника Стейнлейн.

Теофил Александър Стейнлейн (1859, Лозана - 1923, Париж) е швейцарски и френски художник, график и илюстратор, работил както в реалистичен стил, така и в стил модерн. Художникът пристига в Париж през 1878 година, след 5 години се заселва в Монмартър и се сприятелява с парижката бохема, в частност с посетителите на кабарето "Черната котка", с художниците Тулуз Лотрек и Адолф Виле. Прочува се с плакатите, които прави за "Черната котка" през 1900 година.

Кабарето "Черната котка" било популярно сред парижката бохема. Посещават го прочути художници, скулптори, музиканти. В него пее легендата на френския шансон Аристид Брюан, който му посвещава известната си Балада за черната котка, в него свири ексцентричният композитор и реформатор на европейската музика от първата четвърт на 20-ти век Ерик Сати.



Визитна картичка на кабарето "Черната котка":
  • Открито е от художника Рудолф Салис през 1881 година; 
  • Закрито е през 1897 година; 
  • В други европейски градове се откриват подобни заведения като барселонското "Четирите котки" например; 
  • кабарето функционирало като нощен клуб, имало художествен салон и вариете с пиано музика; 
  • основателят на кабарето Салис изпълнявал ролята на конферансие и по думите му "Черната котка" било "най-необикновеното кабаре в целия свят", тъй като там посетителят можел да срещне най-известните хора на Париж и посетители от целия свят; 
  • Сред най-известните посетители били Мопасан, Пол Верлен, Клод Дебюси, Ерик Сати, Алфонс Але, Пол Синяк, Стринберг, Аристид Брюан и много други. 
  • За да се поддържа престижа на кабарето, имало и списание "Черната котка", което излизало на всеки две седмици. 

Връзки:

Le Chat Noir: Historic Montmartre Cabaret