Лика Янко, любима моя художничка, и тя презирана и отхвърляна от комунистическата цензура!
Цитирам:
“…Невъзможността за вместване на нейния самобитен стил в рамките на тогавашните комунистически изисквания за художественост се потвърждава през 1967 г., когато първата самостоятелна изложба на Лика Янко е преждевременно закрита, а художничката е обвинена от критиката във формализъм…
„Щом ме отхвърлят, значи съм била вярна на себе си. Ще си остана такава – пътят тряба да бъде извървян докрай!“
Тя започва да подписва творбите си с въже, сякаш казва: „Опитахте се да ме завържете, но аз използвам въжето ви, за да докажа, че съм свободна“. Към целия текст: https://djurkovigallery.com/blog/likayanko/
Още за художничката:
“Лика Янко е призната в световен мащаб за майстор на колажа. Дори Пабло Пикасо се интересувал от нейни произведения и е изпратил писмо, в което оценява таланта й.
Лика Янко е първата българска художничка, която вмъква в работите си въже и го използва като контур. Тя е описала тайната на смесената си техника и сега след кончината й ще бъде предадена в Художествената академия, за да се съхрани за поколенията.”
Валя Стоянова: Отиде си аристократката на българската живопис, https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2001/06/24/25894_otide_si_aristokratkata_na_bulgarskata_jivopis/
ЛИКА ЯНКО
Има различни данни за рожденната дата на Лика Янко в различните източници. (1922-1932). Евангелина Лазар Янко/Лика Янко Грабова/Лика Янко е родена в София на 7 април 1922/ 7 юли 1926/ 7 юли 1928/ 19 март 1928 /19 март 1932 година в семейството на Ефросина и Лазар Янко, преселници от Албания. Лазар Янко е родом от село Грабова (на 140 км от столицата Тирана). Лика има брат Петър и сестра Данка.
1945 (6 октомври) Приета е в изящния отдел на Държавната художествена академия. Записана e в
1951 (3 март) Умира баща ѝ при пътно произшествие*
(3 юли) Защитава дипломната си работа със заглавие ТКЗС в Албания. Оценка среден 3.
(15 септември) Издържала е държавния изпит по марксистко-ленинска естетика .
(12 ноември) Получава диплома за завършено висше образование с № 1069.
1952-1975 Работи приложна работа.*
1958 Първи творби подписани с името Лика.
1960 Първо участие в изложба (Изложба на жените-художнички, София).*
Рисува в Родопите и Созопол.
1961 В Първа национална младежка изложба е приета нейната творба Есен. Дворът на музикалната академия.
1962 В ОХИ’ 62 e приета картината Автопортрет с куче, която после е критикувана в пресата.
1964 Участва в Изложба на софийските художници с Автопортрет.
1965 Приета за член на Съюза на българските художници
1967 Първа самостоятелна изложба в галерията на ул. Руски № 6. Свалена на седмия ден след откриването.
1975 Кирил Кръстев води френския културен аташе в дома й. Начало на откупките от дипломати.*
1978-84 Участва със свои картини в търговията, насочена към Запада на външно-търговско предприятие Хемус.
1981 (ноември – декември) Втора самостоятелна изложба, в галерията на ул. Шипка № 6, осъществена с протекцията на Людмила Живкова.
1989 Трета самостоятелна изложба, в галерията на ул. Шипка № 6.
1990 Получава Наградата на София за самостоятелната си изложба от предишната година.*
1993 Самостоятелна изложба в галерия Сезони.*
1994Самостоятелна изложба в Балчик.*
1996Втора награда от Межународното триенале на живописта, София. Участва с три картини по кураторски проект на Димитър Аврамов.*
1998(март)Ретроспективна изложба, в галерията на ул. Шипка № 6.
1999 (февруари) Награда а името на Славка Денева под патронажа на Ева и Йордан Соколови.*
2000 Димитър Аврамовпубликува монографията Лика Янко.
2001 (15 юни) Седем дни преди смъртта си Лика Янко прави завещание, с което дарява на Национална галерия 128 творби, на Софийска градска художествена галерия – 82 творби. В комисията по изпълнение на завещанието са включени проф. Димитър Аврамов, доц. Катерина Караиванова и художничката Ивет Куюмджиева. Към даренията е записано условие да се правят изложби на всеки три години.
*отбелязаните със звезда данни са взети от книгата на Димитър Аврамов Лика Янко, С., 2000, с. 66–67.
Цитат от интервюто на Мария Попова с Лика Янко през 1998 г.:
Може ли да разкажете за творческия процес на създаване на вашите картини?
Сутрин, още със събуждането си, имам идея и желая да работя. През деня работя по 6-8 часа. Винаги чувствам нарисуваното като живот, като общуване и духовно извисяване.
В статията си, "Приказният свят на Лика Янко", Димитър Аврамов цитира неин спомен за върбата:
"В нашия двор имахме върба. Много обичах да се качвам на нея и от там да гледам небето. В причудливите вечно менящи се форми на облаците съзирах най- различни, невероятни същества. Силно вярвах в духове и ми се струваше, че ги виждам около мен. Не зная дали това не се дължеше на своеобразната мамина педагогика: понеже бях плачлива, тя постоянно ме плашеше с дявола."
Във вихъра на ХХ век, където бурите на историята разкъсват съдби и народи, се издига фигурата на Фани Попова-Мутафова – жена с крехка физика, но с титаничен дух, която се превърна в некоронованата царица на българския исторически роман. Тя не бе просто писателка; тя бе пазителка на националната памет, архитект на забравени светове и воин за българската идентичност.
Животът ѝ е една епична одисея, изтъкана от възходи, страсти, предателства и възкресения. Нейният път започва в тихото Севлиево и стига до върховете на литературната слава, само за да бъде смачкан от политическите вихри, а после – възроден от упоритата сила на истината.
В този разказ ще проследим невероятния ѝ живот стъпка по стъпка, като се потопим в детайлите, които я правят легенда. Ще разкрием не само фактите, но и емоциите, които са я движели – любовта към България, жаждата за корени и болката от изгнанието.
Ранните Години: Корените в Българската Почва и Европейските Ветрища
Фани Попова е родена на 16 октомври 1902 година в малкия град Севлиево, в семейство, което олицетворява българския дух на чест и култура. Баща ѝ, Добри Попов, е офицер – строг и дисциплиниран мъж, с широки интереси към литературата и историята. Той възпитава децата си с идеала за родина, където честта е над всичко.
Майка ѝ, от своя страна, предава на малката Фани любовта към изкуството и музиката, като я насочва към пианото и поезията. В тази среда Фани израства като дете с живо въображение, което се храни от разказите за български герои и далечни земи.
Младостта ѝ преминава в София, където семейството се премества, а после – в Италия, където постъпва в Торинската консерватория, за да учи пиано. Европа я очарова: ренесансовите фрески, величествените катедрали и вихърът на културния живот в Торино я потапят в свят на красота и хармония. Тук тя се сблъсква с магията на италианския Ренесанс – епоха на гении като Леонардо и Микеланджело.
Но вместо да се прехласне по чуждото величие, Фани започва да се пита: „Къде е нашият български Ренесанс? Къде са нашите корени, нашите герои, които да ни вдъхнат самочувствие?“ Този въпрос се превръща в семето на нейната мисия. Тя осъзнава, че България, разкъсана от османското иго и балканските войни, има нужда от своя духовен възход. Връщайки се в България, Фани носи със себе си не само музикални умения, но и дълбоко убеждение, че литературата може да възкреси националния дух.
В тези ранни години тя започва да пише първите си разкази и есета, вдъхновени от българския фолклор и история. Тя е млада жена с огнени очи и решителност, която отказва да се подчини на стереотипите за женския пол. В София тя се движи в интелектуални кръгове, където среща писатели, художници и мислители. Тук се ражда нейната страст към историята – не като суха наука, а като жива драма на човешки съдби.
Срещата с Чавдар Мутафов: Съюз на Интелект и Страст
Един от повратните моменти в живота на Фани е срещата ѝ с Чавдар Мутафов – виден архитект, писател-модернист и критик, който става неин съпруг през 1922 година. Този брак е не просто съюз на две души, а симбиоза на две гледни точки към света. Чавдар е европеец по душа – привърженик на модернизма, който мечтае за европеизацията на България.
Той пише за абстрактното изкуство, за урбанизма и за бъдещето. Фани, напротив, се обръща назад – към корените, към средновековната българска слава. Тяхното съжителство е постоянен диалог: той я предизвиква да гледа напред, тя го убеждава да се вгледа в миналото.
В София те формират една от най-блестящите двойки в елитния интелектуален свят. Домът им е място на срещи, където се обсъждат литература, архитектура и политика. Фани, вдъхновена от този съюз, започва да развива своя уникален стил – смесица от историческа точност и психологическа дълбочина.
Тя вярва, че българският народ, изморен от поражения, има нужда от самочувствие, което може да дойде само от познаването на „Златния век“ – времето на Асеневци. Чавдар я подкрепя в това, макар и с известни резерви. Заедно те пътуват из Европа, посещавайки музеи и архиви, където Фани събира материали за бъдещите си романи.
Този период е белязан от раждането на децата им и от първите ѝ литературни успехи. Фани публикува разкази като „Момичето с хармониката“, които показват нейната чувствителност към човешките емоции. Но истинската ѝ сила се разкрива в историческите теми. Тя започва да вижда себе си като мост между миналото и настоящето – жена, която ще вдъхне живот на забравените владетели.
Невероятните Усилия в Търсене на Корените: От Библиотеките до Сънищата
Фани Попова-Мутафова не е от онези писатели, които съчиняват истории от бюрото си. Тя е истински изследовател, чийто път към истината граничи с обсесия. През 20-те и 30-те години тя прекарва месеци в библиотеки и архиви, ровейки се във византийски хроники, латински летописи и български фолклорни извори. Тя не се задоволява с повърхностни факти; иска да разбере душата на епохата. Как са се обличали царете? Как са говорили болярите? Как са обичали цариците? За да отговори на тези въпроси, тя изучава дрехи, оръжия, обичаи – всичко, което може да вдъхне живот на персонажите ѝ.
Особено забележителна е нейната женска перспектива. За разлика от мъжките историци, Фани внася емоционална дълбочина, фокусирайки се върху жените в историята – цариците, болярките, майките. Тя вижда в тях не просто сенки зад мъжете, а силни фигури, които държат нишките на съдбата. Нейната тетралогия „Асеневци“ – „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен II“ и „Последният Асеневец“ – е плод на тези усилия.
Разказва се, че докато работи над „Солунският чудотворец“, Фани толкова се потапя в XIII век, че започва да сънува обсадата на Солун. Когато посещава града, тя се ориентира в старата му част сякаш е живяла там – посочва места, които по-късно археолозите потвърждават като исторически значими. Това не е просто интуиция; това е резултат от години на проучвания, пътувания и въображение.
Фани пътува из Балканите, посещава манастири и руини, за да усети духа на миналото. Тя събира легенди от селяни, чете забравени ръкописи и дори се опитва да реконструира езика на епохата. Нейните усилия са форма на духовна археология – тя изкопва от забравата имената на жени като Ирина Комнина и царица Анна-Мария, давайки им глас и плът. Това е времето, когато тя се превръща в легенда сред колегите си: жена, която живее в два свята – настоящето и миналото.
Величието на „Асеневци“: Когато Историята Става Мода
В началото на 30-те години Фани достига зенита на своето творчество. Нейните романи от тетралогията „Асеневци“ се публикуват и се превръщат в абсолютни бестселъри. „Солунският чудотворец“ разказва за Калоян – воинът, който побеждава Византия. „Дъщерята на Калояна“ фокусира върху женската сила в династията. „Йоан Асен II“ описва златния век на България, а „Последният Асеневец“ – упадъка. Тези книги не са сухи хроники; те са живи картини, изпълнени със страст, интриги и човешки драми.
Фани успява да направи нещо невероятно: превръща историята в мода. Младите момичета започват да мечтаят да приличат на Мария-Десислава – смела и красива болярка. Мъжете преоткриват идеала за воина-държавник в образите на Асеневци. Нейният език е богат, сочен, почти сетивен – тя описва коприните на Византия с толкова детайли, че читателят усеща тъканта; грубия сукман на българския селянин – сякаш го докосва. „България не е само земя, тя е дух, който не може да бъде окован“, обичала да казва тя. Романите ѝ се продават в хиляди копия, преведени са на няколко езика и вдъхновяват поколения.
В този период Фани е звезда: тя дава лекции, пише статии и участва в културни събития. Тя вярва, че литературата може да обедини нацията, да ѝ даде сила в трудни времена. Но славата ѝ носи и рискове – нейните идеи за национално величие се припокриват с политическите ветрове на 30-те години.
Политическите Вихри и Голямата Трагедия: От Слава към Затвор
За съжаление, страстта на Фани към България я отвежда в опасни води. През 30-те и 40-те години тя е активен общественик, подкрепящ идеята за „Велика България“ – обединение на българските земи. Тя посещава Германия, пише статии за националния дух и се свързва с тогавашната власт. Тези действия, макар вдъхновени от патриотизъм, по-късно ще ѝ костват всичко.
След 9 септември 1944 година, когато комунистическият режим идва на власт, съдбата ѝ се преобръща. Фани е арестувана и изправена пред „Народния съд“ – трибунал, който съди „враговете на народа“. Обвинена във „великобългарски шовинизъм“, тя е осъдена на 7 години затвор. Това е началото на нейната трагедия: жена, която е възпявала свободата, сега е окована в тъмница.
Затворът е ад за Фани. Тя страда от тежка астма, която се влошава от влажните килии и липсата на медицинска помощ. Униженията са ежедневие: отнемат ѝ книгите, забраняват ѝ да пише. Но дори в този мрак тя запазва достойнство. Говори се, че помагала на другите затворнички, разказвайки им истории за българските царици – за да повдигне духа им, да им даде надежда. Тези разкази са нейното оръжие срещу отчаянието. В затвора тя губи здравето си, но не и вярата. Тя пише в спомените си (по-късно): „Духът ми е свободен, дори тялото ми да е в окови.“
Завръщането от Пепелта: Тихата Легенда в Сенките
След излизането от затвора през 1950 година, Фани е лишена от право да публикува. Нейното име е заличено от литературния живот; книгите ѝ са забранени, а тя е заклеймена като „враг“. Тя живее в бедност в малък апартамент в София, заобиколена от книги и спомени. В тези години тя е самотен воин: работи тайно над мемоари, помага на млади писатели, но никога не се оплаква публично от режима.
През 60-те години, когато режимът леко „разхлабва“ примката в името на патриотизма, нейните романи са преиздадени – но с цензура. Фани е принудена да прави „поправки“: да премахва националистически акценти, да съгласува текстовете с марксистката идеология.
Това е една от най-големите ѝ болки – да предаде собственото си творение. Незнайна случка разкрива нейната сила: в последните години, когато почитатели я посещават, тя не говори за страданията си, а пита: „Чете ли младежта за Калоян? Знаят ли кои сме?“ За нея мисията е по-важна от личното.
Фани умира на 09 юли 1977 година, оставяйки след себе си наследство от над 20 романа, разкази и есета. Тя е велика, защото създаде митологията на Второто българско царство – легенди, които дават на народа не само хляб, но и духовна храна.
Наследството: Огледало за Бъдещето
В началото на творческия си път Фани Попова-Мутафова се утвърждава като майстор на късия разказ. Тя пише за интимния свят на жената, за нейните любови, страхове и място в модерното общество.
1924 г. – „Жени“ (сборник разкази) – Това е нейният дебют, който веднага прави впечатление с дълбокия си психологизъм.
1927 г. – „Жената на любовника“ (сборник разкази)
1929 г. – „Момичето с небесните очи“ (разкази)
1929 г. – „Великата грешница“ (разкази)
II. Златният период: Исторически епоси (1930-те – началото на 1940-те)
Това е времето, в което тя създава най-значимите си творби, посветени на българската история и династията на Асеневци. Тук тя достига своя връх.
Тетралогия „Асеневци“ (най-важният ѝ труд):
1929/1930 г. – „Солунският чудотворец“ – Роман за живота на цар Калоян. Това е книгата, която я прави известна. В нея тя описва не само битките, но и вътрешния свят на владетеля.
1936 г. – „Дъщерята на Калояна“ – Роман за съдбата на Мария, дъщерята на Калоян, изпратена като залог за мир в Латинската империя.
1936 г. – „Йоан Асен II“ – Епос за най-великия дипломат сред българските царе и за разцвета на България на три морета.
1939 г. – „Последният Асеневец“ (известен и като „Боянският майстор“ в по-късни преработки) – Роман за упадъка на династията и за Калиман и Михаил II Асен.
Други исторически и белетристични творби от периода:
1932 г. – „На кръстопът“ (роман)
1933 г. – „Златното зърно“ (сборник)
1937 г. – „Недялка Стаматова“ (повест)
1937 г. – „Велики сенки“ (сборник с исторически разкази) – Тук са включени портрети на Паисий, Ботев и други велики личности.
1938 г. – „Приказка за грозното пате“ (есеистика/разкази)
1939 г. – „Цар Калоян“ (историческа драма/пиеса)
III. Военният период и биографии (1940-те)
През войната тя се фокусира върху биографии на велики българи и детска литература, но продължава и историческата си линия.
1942 г. – „Княгиня Мария-Луиза“ (биография)
1943 г. – „Боянският майстор“ (роман) – Фокусира се върху образа на зографа и Севастократор Калоян.
1944 г. – „Доктор Петър Берон“ (биографичен очерк)
1946 г. – „Христо Ботев“ (биографичен очерк)
IV. Литература за деца и юноши
Фани Попова-Мутафова пише много и за деца, като често адаптира исторически сюжети или народни приказки.
1933 г. – „Червената мантийка“
1934 г. – „Малкият герой“
1937 г. – „Слънчевата сватба“
1938 г. – „Златната ябълка“
V. Късен период (След 1960 г.)
След излизането от затвора и реабилитацията ѝ (макар и непълна), тя преиздава основните си романи, често със задължителните за времето редакции, за да отговарят на цензурата. Новите ѝ творби са малко.
1962 г. – „Дъщерята на Калояна“ (второ, редактирано издание)
1968/69 г. – „Солунският чудотворец“ (редактирано издание)
1972 г. – „Д-р Петър Берон“ (разширено издание на биографията)
Важна забележка: Най-ценните издания са тези отпреди 1944 година, тъй като те съдържат оригиналния, нецензуриран текст на авторката, без идеологическите поправки, наложени от социалистическия режим по-късно.
Фани ни учи, че историята е огледало: в него трябва да се оглеждаме, за да видим бъдещето. Тя е символ на устойчивост – жена, която изнесе на плещите си тежестта на българската слава и трагизъм. Днес нейните романи вдъхновяват нови поколения, напомняйки ни, че духът на българите е неунищожим.
