сряда, 11 ноември 2026 г.

ХРИСТО ФОТЕВ - МАЛКИЯТ ПРИНЦ НА ЛЮБОВНАТА НИ ЛИРИКА

 Публикувам части от безкрайно омайващата статия на Румен Леонидов:

Сбогуване с принца

27.07.2015 | автор:  Румен Леонидов

Преди 13 години Малкият принц на българската поезия остана завинаги на своята планета

 


Хермелиновият Христо, фокусникът Фотев, роден в Истанбул, жител на Бургас, се стопи в София и легна завинаги в покойницата, в алеята на културните дейци. Той беше част от мистерията на поезията ни, но никога не е бил деец на културата. Беше роден за удавник, а угасна на сушата като Хемингуейовия “Старец”, но без морето. Христо Фотев Константинов, оголозган като риба-меч от пираните на болестта, бе отнесен от отлива на никаквите 68 години. Не сколаса да пипне с призрачните си пръсти последната си сборна книга. Цената й е колкото кило кашкавал, но поемите му са пламтящо петокнижие, събрани в тази домашна библия по нежност, в тази хрисима христоматия по яростно оцеляване...


Още приживе стиховете му приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша. И за това, когато говорим за Христо, си представяме фонетичната му феерия, а когато говорим за християнската литургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог. 


Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, за цигара и извисена носталгичност, прероден за скрита скръб, за безмилостно безсъние и за млечната меланхолия по другостта…


Фотев е Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестовете и жестикулации, той бе самата влюбена възхитата от по-добрите частици на живота…
Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизстръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салтоморталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения…


Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.

….


Сега седи и пуши на самия ръб на Рая и си клати безгрижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъпроизвежда чрез своето всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприемният гостилничар в страноприемницата на вселената...

Кажи му наздраве и от нас, Христо!


Към целия текст: http://old.fakel.bg/index.php?t=1806&fbclid=IwY2xjawVoz1lleHRuA2FlbQIxMQBwZG9mBXNydGMGYXBwX2lkEDIyMjAzOTE3ODgyMDA4OTIAAR9Iu_MhosR8dazXqB-Zi6M3T6ZU3pJ-rrwTcC9f6eNwY4zHHhTbjGHEewV3Eg_aem_cW5JeD1Bm_T_KkK2gj3IBQ



 


вторник, 10 ноември 2026 г.

ГИНКА СПАСОВА И ИВАН СИМЕОНОВ - истински аристократи на духа

 

Гинка Спасова и съпругът й Иван Симеонов
Гинка Спасова и съпругът й Иван СимеоновСнимка: Национален литературен музей

„Гинка Спасова и Иван Симеонов са най-големите дарители на Националния литературен музей. Съгласно общата им воля техният апартамент в София, подарен на държавата, ще бъде превърнат в литературен кабинет „Иван Симеонов“, за да бъде запазен за поколенията като духовно средище на пишещата общност и място на памет и почит към жеста на дарителите“, споделят от екипа на НЛМ.

 

Те определят Гинка Спасова и Иван Симеонов като „истински аристократи на духа, културни деятели, добри и достойни хора“.

Гинка Спасова е родена на 4 септември 1925 г. във Варна. Завършила е Държавна девическа гимназия „Княгиня Мария-Луиза“ в родния си град, впоследствие Държавното висше театрално училище в София. Част от трупите на Варненския и Народния театър, както и на Театър на словото.

 

През годините играе на една сцена с актрисите Славка Славова, Таня Масалитинова, Стоянка Мутафова, с които я свързва и приятелска дружба. Прекарва последната част от живота си скромно, в безрезервна подкрепа и пълна отдаденост на своя съпруг - писателя Иван Симеонов (1926 - 2018 г).