БЪЛГАРСКАТА АРИСТОКРАЦИЯ

 

АРИСТОКРАЦИЯТА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО 

СПОРЕД ОФИЦИАЛНИТЕ ДОКУМЕНТИ, РЕЛИГИОЗНАТА И СВЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ЕПОХАТА

АРИСТОКРАЦИЯТА НА

ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО СПОРЕД ОФИЦИАЛНИТЕ ДОКУМЕНТИ, РЕЛИГИОЗНАТА И СВЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ЕПОХАТА

Николай Овчаров

THE ARISTOCRACY OF

THE SECOND BULGARIAN TZARDOM ACCORDING TO OFFICIAL DOCUMENTS, RELIGIOUS

AND SECULAR LITERATURE OF THE ERA

Nikolay Ovcharov

Abstract: In the proposed study, completely new observations are made on the aristocracy of the Second Bulgarian Tzardom based on little-known written sources from the world’s libraries and archives. First of all, the research examines the question of the existence of feudal relations in our country in the 12th – beginning of the 15th century, as well as feudalism as a social system in general. After examining recently discovered inscriptions and marginaliae, as well as the information contained in the manuscripts and especially in the Wlach-Moldovan royal charters of the era, it becomes clear that there was a separate aristocratic hierarchi- cal ladder in the Bulgarian Tzardom. It should not be confused with the developed hierarchy of official ranks, which was occupied by Byzantium, has its place in our country, and is already well developed by modern his- torians. Until now, it was only known that the few surviving domestic written sources refer only to „големи“ (“large”) and „мали“ (“small”) boyars. Previously unknown degrees are now found marking the lower levels of nobility, named in the sources as „войници“ (“soldiers”) and „юнаци“ (“heroes”). Also, according to the famous Romance of Troy from the personal library of Tzar Ivan Alexander (1331 – 1371) and documents from the principalities of Wallachia and Moldavia, Bulgarian aristocrats were also called „витези“, i.e. knights. Between them and the ruler existed relations of vassalage, formed probably by a vassal oath. Its transgression and non-appearance of military service at the call of the sovereign was punishable by death and confiscation of property. The here presented work is a part of a much larger study being prepared by the author. It will touch upon a number of aspects of the feudalization of Bulgarian society during this period, manifested in social relations, the change of fortification, the clothing of the nobles, the introduction of the heraldry, etc.

Keywords: Second Bulgarian Tzardom, aristocracy, structure of aristocratic society.

62 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

 

Загадката,наречена

„феодализъм“

Темата за аристокрацията през епохата на Средновековието е тясно свързана с въпро- са за феодализма1. Спокойно може да се каже, че дискусията за неговото съществуване в Ев- ропа продължава повече от век. От чисто нау- чен спор към средата на миналото столетие тя прерасна в ожесточена идеологическа борба, когато марксистката историографска школа наблегна върху начина и модела на производ- ство, осъществявано чрез експлоатация на зависимото крепостно селячество, изплаща- не на феодална рента и т.нар. класова борба между господстващата и потиснатата класа. В този модел всичко изглеждаше изяснено, но с времето се разбра, че той съвсем не обяс- нява задоволително обществените процеси.

Ето защо е необходимо да разгледам накратко развитието на изследванията в науч- ното направление, определяно у нас преди 1989 г. като „буржоазна историография“. През първата половина на ХХ в. те са доминирани от схващанията на Марк Блок, който в пуб- ликуваната си през 1939 г. книга „La société féodale“ (Bloch 1939) определя Европа от ІХ – ХІІІ в. като уникална амалгама от „запад- ни, мюсюлмански, византийски и славянски“ черти. Той изследва феодализма от гледна точка на колективната психология чрез на- чина на мислене на хората от онова време, в това число на селяните, които до този момент фактически не са били забелязвани. Негови- ят съвременник Ото Хинце пък обръща вни- мание на приспособяването на варварските народи към старите антични институции и в този смисъл приема феодализма като син- тез между едните и другите (Hintze 1929: 89, 108).

1 Авторът в момента работи по голямо изследване върху аристокрацията на Второто българско царство. Предлаганата студия е част от тази разработка.

Годините след Втората световна вой- на са белязани от идеите на белгийския ме- диевист Франсоа Луи Гансхоф. Според него феодализмът е система от вертикални йерар- хични връзки и подчинение между сеньори и васали, свързани чрез клетви за вярност и военна служба, носена срещу предоставяне- то на земя. В този смисъл той е съществувал единствено сред благородниците, докато ог- ромната част от останалото население била изцяло закрепостена и натоварена с произ- водството на храни и блага за тях. Гансхоф обаче подчертава, че тази форма на общест- вена организация се проявява в „чист“ вид само през ХІ – ХІV в. и то в района с богати германо-римски традиции между реките Ло- ара и Елба, т.е. в Северна Франция и Западна Германия (Ganshof 1944).

Краят на ХХ в. е вече времето на кри- тичното направление на британската изсле- дователка Сюзън Рейнолдс (Reynolds 1994). Тя отхвърля старите идеи за феодализма и представя средновековно общество, структу- рирано чрез „хоризонтални“ групи. Рейнолдс предлага фундаментална ревизия на общо- приетите концепции за феодализма, твър- дейки, че теорията за феодите и васалитета, която е централна за разбирането на средно- вековното общество в продължение на веко- ве, всъщност се основава на неразбиране на първичните източници. Тя смята, че използ- ваните в документите от ХІІ – ХІІІ в. термини не притежават непременно значенията, при- писвани им от днешните историци. Според нея пряката собственост върху земята през Средновековието е била по-разпространена, отколкото се смята, а упадъкът на централ- ната власт в държавите от Западна Европа е силно преувеличен.

Тези нови виждания предизвикват през ХХІ в. специална конференция, проведена в Берген през септември 2006 г. Издадени в отделна книга през 2011 г., докладите от нея

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

   Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 63

Николай Овчаров

провокират дори с названието: „Феодализмът. Новите пейзажи на дебата. Средновековната провинция“ (Bagge et al. 2011). Интересният момент в този дебат е привличането на данни и от по-странични европейски страни – скан- динавските държави, Унгария, Румъния и др.

Направените изводи са много любо- питни (Bagge et al. 2011: 12 – 13). Основният доклад е на С. Рейнолдс, но нейните крайни възгледи не са посрещнати еднозначно. Меж- ду авторите се очертава съгласие, че идеята за монарха, като първоначален собственик на всички владения, е правна фикция от ХІІ – ХІІІ в. Феодите не винаги са дарения от краля или висш господар и не е имало задължител- на връзка между васалитет и феод. Реалният феодализъм наистина се различава от „чис- тата“ картина на Гансхоф, който по принцип визира определен район от Стария континент. Участниците в симпозиума обаче се обединя- ват около идеята, че е прибързано да се обявя- ва краят на неговата теория.

Също така се приема, че ареалът на „класическия“ феодализъм трябва да се раз- шири с районите на Южна Франция и вероят- но на Испания. В останалата част на Европа т.нар. феодализъм никога не е съвсем „чист“. Оказва се, че някъде селяните притежават земята, а другаде сеньорите отиват на заден план от бързо развиващите се градове. На друго място някой могъщ господар налага ис- тинска власт, а не само авторитета и правото си на „помощ и съвет“ върху своите васали. На практика европейският свят през Средно- вековието се оказва много по-сложен и разно- образен.

Пример в това отношение са Дания и Унгария. И двете страни били гъсто населе- ни, имали много земеделска земя и успешно усвоявали западните военни технологии, кое- то води до рязко разграничение между военен елит и зависимо селско население. Тези крал- ства се интегрират добре в западния христи-

янски свят, а техните елити приемат западно- европейските феодални институции. И все пак авторите виждат много черти, които раз- граничават Дания и Унгария от класическия модел на Гансхоф.

За нас е важна статията на Козмин По- па-Горяну за развитието на феодализма в от- въддунавските княжества Влахия и Молдова през ХІV – ХVІІ в. Той отбелязва проблемите в изследванията, причинени от политизация- та на термина „феодализъм“ в комунистичес- ките държави. Това е направило впечатление и на тримата уважавани редактори на тома, които подчертават, че макар да „е трудно да се говори за истински феодализъм“ във Влахия и Молдова, то там несъмнено има „паралели с феодалното владение, както и с васалитета“ (Bagge et al. 2011: 12, 217 – 232).

Този извод е особено ценен, защото насочва към проблема за т.нар. византийски феодализъм. А без съмнение той пряко засяга и България, която през цялата средновековна епоха се развива под силното влияние на Из- точната Римска империя.

Въпросът за навлизането на феодални отношения във Византия и близките до нея страни2 през ХІІ – ХV в. е един от основните в науката. Както и общо за феодализма в Евро- па, в по-ранната и повлияна от марксистките идеи историография, като че ли всичко е под- редено. Водени от позицията, че феодализ- мът е задължителен етап от историческото развитие, учените от това направление създа- ват рамка, достатъчно широка, за да включи византийския кръг поне в последния етап от развитието му. Приравнявайки безусловно късновизантийското със западното общество, те характеризират феодализма като „наличие на сеньориално имение, населено от зависими

2 За означаване общността от народи, формирана през Средновековието под византийското религиозно и кул- турно влияние, бих използвал въведения от британския учен Д. Оболенски термин Byzantine commonwealth (Obolensky 1971).

   64 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 селяни“ или „упражняване на публична власт от частни лица“, т.е. като социална система, белязана от „териториалния аспект на поли- тическите отношения и политическия аспект на териториални отношения“ (Watanabe 1965: 5, 32 – 40; 6, 8 – 24; Kazhdan, Constable 1982: 6 – 7; 118 – 121).

Паралелно с марксистите, т.нар. ви- зантийски феодализъм се приема и от учени немарксисти, каквито са най-вече предста- вителите на руската школа. Още преди ре- волюцията руските историци смятат, че фе- одализмът е по-общо явление. През 1933 г. Александър Василиев публикува теория, спо- ред която западната форма на феодализъм е част от общ процес, започнал както там, така и във византийския свят от късната Римска империя. А руският емигрант Георгий Остро- горски създава през 50-те години на ХХ в. цялостна концепция за византийския феода- лизъм (Ostrogorski 1954).

Според Острогорски феодалната перс- пектива пред Византия се открива през ХІ в., когато едрата аристокрация взема имперска- та власт. Той свързва този процес с появата на пронията (pronoia, гр. πρόνοια, буквално „грижа“, „попечение“, но и „провидение“). Най-общо това представлява предоставя- не от страна на императора на фискални и ползвателски права върху определен набор от източници на приходи на даден индивид или група лица. В по-късните си изследвания Г Острогорски директно приравнява pronoia към феодалното владение (Ostrogorski 1971: 17). В същото изследване той слага знак за ра- венство между византийската аристокрация и западното благородство, а оттам – на визан- тийското със западното феодално общество.

Много интересна е еволюцията на друг руски емигрант – Александър Каждан, който в ранните си години е на марксистки позиции. Към края на ХХ в. той формулира теория, предизвикала доста дебати в науката

(Kazhdan 1993: 83 – 100). Ученият приема, че във Византия са съществували и трите форми на собственост – частна, феодална и държав- на. Феодалните отношения идват след тези, които са основани на частната собственост, а накрая, докато съвпадат, те се допълват, а не си противоречат.

Каждан разсъждава върху факта, че ако представата за феодалната система се ограни- чи по схващанията на Гансхоф до йерархич- ната структура на господстващата класа, Ви- зантия несъмнено остава извън нея. През ХІІ – ХІІІ в. западни наблюдатели подчертават традиционно нейерархичния състав на визан- тийското общество, но по-късно там очевидно се появяват форми на йерархия, напомнящи за западните институции. Ето защо Каждан предлага за византийския свят да се използва по-широка рамка, а самите отношения нари- ча „квазифеодални“. За него феодализацията там е ясна, но задължително трябва да се има предвид, че държавата в лицето на василев- са остава собственик на цялата земя. Оттук произлизат трудностите при обяснението на характера на такива „условни дарения“ (по Е. Арвайлер) като пронията и харистикията.

По същото време зад идеята за феода- лизацията във Byzantine commonwealth заста- ват учени като Л. Максимович и Дж. Халдън (Maksimovic 1988; Haldon 1992). Н. Ико- номидес пък смята крайно твърдението, че „феодализмът е безполезна концепция“. Той настоява западният феодален модел да бъде поставен в перспектива и така ще е „по-поле- зен и дори необходим интелектуален инстру- мент за разбиране на източното Средновеко- вие“. А византийската икономическа система по същество е „същата, която познаваме за западния феодализъм“ (Oikonomides 1998: 257 – 263).

Евлин Патладжан разглежда тези мне- ния и застава на позиция, че Византия има място в общата европейска ситуация, в която

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 65

Николай Овчаров

навсякъде на преден план излиза родството и лоялността, воинското дело и християнска- та идея. Там със сигурност тези отношения се развиват по-бавно, отколкото в латинския Запад, но в крайна сметка по сравним начин, прекъснат грубо от османското нашествие. Мощното значение на държавата във Визан- тия обаче дава по-друг курс на феодализация, която се развива най-вече в самото сърце на империята – Константинопол (Рatlagean 2007: 392 – 393).

Противници на съществуването на фео- дализъм във византийския свят също не липс- ват, като те са основно от френската школа. За пионера на академичната история на Визан- тия във Франция Алфред Рамбо (1842 – 1905) отговорът на въпроса за византийски феода- лизъм според традиционната дефиниция за почит, васалитет и феод, е отрицателен. За Пол Льомерл и неговите ученици това е ясно и дори не подлежи на обсъждане. Той отхвър- ля всяко „изкушение за феодализъм“, без оба- че да дефинира какво има предвид. Льомерл е последван от отказа на Елене Арвайлер и Давид Якоби, като само Никола Зворонос не е съгласен, имайки предвид клетвата за ло- ялност към императора. Е. Патладжан смята, че такива категорични становища не почиват толкова на факти, колкото на едно вкоренено културно пристрастие (Рatlagean 2007: 47).

Дори критично настроените учени признават, че през ХІІ – ХV в. има видими сходства между западните и византийските институции. Макар да отричат съществуване- то на „класически“ феодализъм, те въвеждат термини като „тенденция за феодализация“ и „процеси на феодализация“ във Византия (Bartusis 1992: 358 – 360; Поляковская 2003: 30 – 32). Показателно в това отношение е последното изследване на Христос Малатрас. Този учен е сред последователите на С. Рей- нолдс и по принцип е настроен критично към термина „феодализъм“ (Malatras 2023: 23 –

25). И все пак той коректно отбелязва силното развитие на хоризонталните и вертикалните социални връзки в късновизантийското об- щество, макар те да не достигат до отноше- нията в средновековна Западна Европа. На практика това се доближава до феодалния модел на отношенията васал – лорд, въпреки че във византийския свят последната стъпка – институционализирането, никога не се е със- тояла (Malatras 2023: 225, 436 – 437).

На фона на толкова много изследвания, касаещи проблемите на феодализма въобще, и в частност на т.нар. византийски феодали- зъм, е странно, че у нас почти липсват таки- ва разработки. По отношение на общите те- оретични постановки за феодализма, нашата наука е още на нивото едва ли не на лекциите на Йордан Николов от миналия век (Николов 2002). Не е много по-различна и ситуацията с дискутирания въпрос за т.нар. византийски феодализъм, където продължават да доми- нират марксическите разбирания. До голяма степен това се отнася и до изследването на обществения строй във Второто българско царство през ХІІ – ХІV в.

Всъщност последните проучвания по- казват много сериозно навлизане на феодал- ни отношения на Балканите през тази епоха. Преди всичко ясно се наблюдава промяна в типа крепостно строителство, като много твърдини са преустроени според феодалните разбирания (Овчаров, Коджаманова 2003: 69 – 71; Попов 2011). Със сигурност у нас и в съседните страни през ХІV в. започва изграж- дане на истински феодални замъци, за които има и писмени данни. Такива са например резиденцията на Йоан Кантакузин Питион до Димотика, крепостта Вукелон при с. Маточи- на, Свиленградско, Пирковата кула в Кюстен- дил, унищожената днес резиденция на крън- ските деспоти в Казанлък, редица сръбски крепости (Овчаров 2022а).

  66 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Примерите от фортификационното строителство безусловно се подкрепят от раз- лични западноевропейски феодални „моди“, намерили добър прием и в България, Сърбия и Византия през втората половина на ХІІІ – ХІV в. Става дума за даряването от царя на позлатени рицарски колани, завещавани от наградения само на най-големия син, насле- дявал феодалната собственост – „бащината“; за връчването на благородника от страна на монарха на обшита с бисери дреха, наследя- вана пак от старшия син; за подаряването от сюзерена на сребърна чаша за пиене на вино; за носенето на масивни сребърни позлатени или златни наушници – инсигнии на благо- родните дами и т.н. Закономерно през ХІV в. в Българското царство се появява една от висшите форми на феодалните отношения – хералдиката (Овчаров 2023: 243 – 262).

Естествено се достига и до промени в социалните отношения, което много добре се илюстрира от навлизането на Балканите на западната система на апанажа (Овчаров 2022б: 95 – 96). А тази система за раздаване от владетелите на цели области без съмнение е свързана с въпроса за аристокрацията. През този период у нас и в съседните балкански страни се създава благородническо съсловие с йерархия, която наподобява много на запад- ната феодална йерархична стълбица. Веков- ната история на Byzantine commonwealth оба- че предполага и големи разлики. Най-важна от тях е съществуването на сложната система на служебната администрация. В изследвани- ята много често се бърка чисто служебната листа от титли и длъжности с почетните зва- ния, изразяващи принадлежността към елита. Това е обяснимо, защото в самите среднове- ковни документи не се прави рязка граница между двете. Очевидно на хората от епохата тези понятия са били познати и не се нуждае- ли от пояснение.

„Велики“ боляри, „мали“ боляри

и „войници“

През последните години с въпроса за институциите и титлите във Второто българ- ско царство са се занимавали редица автори (Билярски 1998; Ангелов 2003: 396 – 405; Попов 2017; Попов 2019: 32 – 69). Нищож- но малкото оцелели официални документи от ХІІ – ХІV в. ясно свидетелстват за съществу- ването на болярско съсловие у нас. Същевре- менно в някои грамоти, като Мрачката на цар Иван Александър Асен и Рилската на неговия син цар Иван Шишман, се прави категорич- на разлика между „боляри“ и „работници на царството“. Така отчетливо се наблюдават двете съществуващи паралелно йерархични стълбици – служебна и аристократична (Би- лярски 1998: 12 – 13; 127 – 128; 139).

Досега е известно единствено, че бо- лярите се делели на „велики“ и „мали“. Това се вижда в няколко царски грамоти, както и в Палаузовия препис на Поменика към Сино- дика на цар Борил от края на ХІV в. и в извър- шения по заповед на цар Иван Александър Асен препис на Манасиевата хроника от 40- те години на ХІV в. (Cod. Vat. Slav. 2). В пър- вия документ авторите се обръщат: ... въсѣмь болѣрѡмь малымь же и великым, а във втория са отбелязани ... болѣръі мальі и великьі, и нижнѧѧ люд(и), като аристокрацията е отделена ясно от простолюдието (Попруженко 1928: 93; Бо- жилов и др. 2010: 39б)3.

Понятието „боляри“ е равностойно на термина „властели“ (ед.ч. „властел“, „влас- телин“), който се употребявал в България, но най-вече в средновековна Сърбия. Това показ- ва близостта между българската и сръбската обществена система през ХІV в., което е мно- го важно, защото тези сходства помагат да се запълнят част от „белите“ петна при изучава- нето на българското общество от епохата.

3 https://histdict.uni-sofia.bg/textcorpus/show/doc_165

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

   Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 67

Николай Овчаров

Най-ранните свидетелства за сръбски аристократи се откриват в житията на св. Стефан Неман от 1208 г. и на св. Симеон от 1216 г. Там за първи път се срещат термини като „велможа“, „болярин“, „властел“, „княз“, „воевода“ и „войник“, които имат отношение към оформящото се благородническо съсло- вие (Ивановић 2014: 40 сл.). Много е инте- ресно, че при кралете Стефан Радослав (1228 – 1234) и Стефан Владислав (1234 – 1243), които са верни васали на цар Иван Асен ІІ, в Сърбия все още се използва думата „боляри“ (Šarkić 2010: 8 – 9). По-късно тя е изместена именно от понятието „властели“, които също се делели на „велики“ и „мали“. Терминът се използва в десетки грамоти, за да добие на- пълно официализиран израз в „Законника на Стефан Душан“ от средата на ХІV в., където на правата и задълженията на властелите са посветени близо 30 члена (Бубало 2010; Бу- бало 2015: 119 – 146).

За моето изследване е особено интерес- но използваното през ХІІІ в. в Сърбия поня- тие „войници“. Още през първата половина на това столетие ясно са очертани отделните обществени групи на „властелите“, „войни- ците“ и „бедните“. Така, в написания около 1220 г. „Номоканон“ (Законник) на св. Сава, гръцкият термин ό ἄρχων е заместен с думите „властелин“, „княз“ или „болярин“. Терми- нът „войник“ пък е използван като синоним на гръцката дума στρατιώτης (Ивановић 2014: 42).

Смята се, че до края на ХІІ в. всички участници във военните кампании в Сърбия били считани за редови воини с изключе- ние на лицата, които вече били „боляри“ или „властели“, т.е. благородници. По времето на великия жупан Стефан Неман бойците от по-нисък произход, доказали се в боя, за награда са включвани във формираната гру- па на „войниците“ и така ставали благород- ници (Благојевић 2007: 235 – 236). Ако в на-

чалото на ХІІІ в. всеки участник във военна кампания можел при проява на храброст да бъде причислен към аристокрацията, то при управлението на Стефан Душан тази възмож- ност отдавна не съществувала (Кршљанин 2013: 144).

Тогава понятията трябвало да бъдат променени, като терминът „войници“ е заме- нен с „властеличичи“. В завършената сръбска йерархия те принадлежат към слоя на по- ниското благородство, който е под „великите“ и „малите“ властели. В официалния юриди- чески речник терминът е въведен твърдо чак в „Законника на Стефан Душан“ (Кршљанин 2013: 134 – 136). Това от своя страна е свърза- но с формирането на военно благородничес- ко съсловие, което, както в цяла Европа, се символизира от тежковъоръжените конници. Властели и властеличичи плащали глобите си към централната власт именно в коне, докато селяните – във волове. Разликата между двете групи благородници пък е отбелязана в по-го- лямата бройка коне, дължима от властелите (Благојевић 2007: 235 – 236). Чисто феодални са и военните васални задължения към сюзе- рена, отразени най-вече в чл. 37, 38, 40, 41 на „Законника на Стефан Душан“, но и в други сръбски текстове от епохата (Билярски 1998: 199; Бубало 2010): „... всеки болярин или властелин, който не дойде със своята войска на война [по призива] на царя, да се лиши от живота си и от имота си...“

В този смисъл е много правилно заклю- чението на професора от университета в Харвард Френсис Дворник: „Развитието на аристокрацията в Сърбия започва в края на ХІІ в. под западноевропейско, но и под визан- тийско влияние. Най-висшето благородство произлиза от семействата на жупани и дру- ги високи служители, както и от потомците на отделни клонове на кралското семейство. Отначало неговите представители са нарича- ни „велможи“, а после е възприет терминът

  68 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 „властелин“ (мн.ч. – „властели“), който е кал- ка на гръцкото „архонт“. Представителите на по-ниските редици на благородството се на- ричат „войници“ (като византийските воини – стратиотите) и съответстват на западните рицари“ (Дворник 2001: 186).

Но да се върнем към ситуацията във Второто българско царство. Вече споменах, че до момента в нашата медиевистика е из- вестно единствено делението на българската аристокрация от ХІІ – ХІV в. на „велики“ и „мали“ боляри. В средновековната лексика има и други понятия за тях, като спомената- та още в Супрасълския сборник от Х в. ста- робългарска дума „велможи“, използвана и в сръбските текстове. Така в грамотата на цар Иван Александър Асен за Зографския манас- тир на Атон от 1342 г. са отбелязани ... бѡго- любивии вельмѫже (Ильинский 1911: 21 – 23). А в приписката на книжовника Пръвослав от 1350/1360 г. в поръчаната му книга четем: ... (по)велѣнїемъ всепочътенага въ велмѫжех блъ- гарскаго царства логоѳетѣ мита (Коцева 1980: 247 – 258).

Житието на св. Сава от Теодосий Хи- лендарец показва още някои особености в названията на българските и сръбските ари- стократи от първата половина на ХІІІ в. При- ближените на цар Иван Асен ІІ са наречени „благородни слуги“. Верният васал на бъл- гарския владетел крал Стефан Радослав пък ... чьстнѣишаго же ѡть своихь благорѡдныхь кь своемое тьстевы Асаноу цароу пославь („... изпра- ти най-почтения от своите благородници при своя тъст, цар Асен“). „Благородник“ е наре- чен и господарят на Просек, българският бо- лярин Стрез (Живот 1860: 199 – 204).

„Великите“ и „малите“ боляри във Вто- рото българско царство са съпоставими с мегистаните и архонтите във Византия (Жа- воронков 1998, 96 – 97; Malatras 2023: 122) и „великите“ и „малите“ властели в Сърбия. Липсват обаче византийските стратиоти-

прониари (Bartusis 1982) и сръбските „вой- ници“, които в епохата на Стефан Душан са преименувани на властеличичи. Дали обаче наистина те не са съществували в България?

В изследването си за институциите на Второто царство И. Билярски отбелязва вид- ното място, отделяно в българската литерату- ра от ХІV в. на воинското съсловие (Билярски 1998: 195 – 200). Тази линия е особено силна в съчиненията на Патриарх Евтимий, писа- ни когато над България надвисва страшната османска опасност. В разказа за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Търновград в края на ХІІ в. той пише, че са носени от 300 ... мѫжестъвных вѡинъ (Иванов 1970: 382). В описанието на царския двор и обкръжението на владетеля в столицата пък се казва: Помени, Господи, всѣкое начальство и власть и иже во полатѣ братію нашу и воинство (Kaluzniacki 1971: 383 – 384). Така армията е поставена до понятията „началство и власт“ и явно се имат предвид царя, болярите и воинството във вла- детелския двор („палата“).

Билярски подчертава многобройни- те молитви за победа в произведенията на търновския архиерей и в „Канон молебен за царя“ на неговия съратник, книжовника Ефрем. Бидейки противник на идеята за на- личието на феодализъм у нас, този учен е оза- дачен от непрекъснатото подчертаване и из- ричното отделяне от народа на съсловието на воините (Билярски 1998: 200). В тази насока той дава примери с milites на Запад, wojowie в Чехия и Полша, както и данни за Русия. Така накрая достига и до сръбските документи и до заключението, че в Сърбия по такъв начин са определяни дребните благородници (Тара- новски 1996: 19). Но очевидно на И. Биляр- ски му липсва българският извор, който кате- горично да потвърди тези наблюдения.

Такъв източник все пак съществува. Става дума за публикуваните от Кл. Ивано- ва неизвестни исторически бележки за Иван

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 69

Николай Овчаров

Шишман, направени върху последната стра- ница на ръкопис No 298 от Библиотеката на Румънската академия на науките (Ivanova 1988: 88 – 94). По-късно имах възможността да получа факсимиле от оригинала и да рабо- тя пряко с него. След като елиминирах много- бройните по-късни приписки и драсканици, там се очертават пет важни текста. В тях на- миралият се в Никопол „Търновски господин“ се обръща към свои военачалници с нареж- дания да дойдат веднага там с отрядите си. Става дума за Иван Шишман в периода 1393 – 1395 г., когато е загубил царската си титла и се е укрепил там с остатъците от армията си (Овчаров 1996: 62 – 85). Всъщност това са упражненията на писаря, използвал празната последна страница за място за чернова, преди да изпише официалните писма до командири- те (Овчаров, Стоименов 1999: 64 – 89).

Първо е изпълнен общ конспект, по кой- то са направени останалите три писма (Всепоч- таноѡму болѣрину по ѡризму г(о)сп(одст)ва ми). От него е ясно почтителното отношение на владетеля към своите благородници, очевид- но негови васали. Става дума за „оризми“4, т.е. владетелски писма с някакви разпоредби. Абсолютно същата терминология (по ѡризму господства ми) използват влашките велики воеводи от ХІV – ХV в. Но ако за тях това е оправдано, предвид на по-ниския ранг на титлата, то Иван Шишман е владетелят, чия- то Рилска грамота от 1378 г. все още съдържа израза: ...по ѡризмоу царства ми. Понижението на титлата явно е главното условие, с което Иван Шишман се задържа на власт след пада- нето на Търновград в 1393 г. (Овчаров 1996).

4 От гр. ὁρισμός, „заповед“.

Понятието „войници“ досега е възпри- емано в смисъл на „бойци“, „ратници“, но в светлината на казаното дотук добива съвсем различно значение. Иван Шишман се обръща към останалите живи след османската офан- зива от 1393 г. „всепочитани боляри“ с нареж- дане бързо да свикат своите „войници“ и да се събере оцелялата армия при Никопол. Ста- на ясно, че през първата половина на ХІІІ в. в Сръбското кралство високите аристократи са наричани „боляри“, а по-нискостоящите бла- городници – „войници“. Вече в Душановата епоха през ХІV в. последните стават власте- личичи, а във Византийската империя тогава най-многобройната прослойка на аристокра- тичното съсловие са стратиоти-прониарите, което в превод също значи „войници“.

Допълнителна информация дава един термин от писмото до Алдимир. В публика- цията от 1999 г. аз приех словосъчетанието ... воиници (...) съ аръматосиѧ си в първото му разчитане като „с въоръжението си“. Оказ- ва се обаче, че думата αρματωσία присъства в новогръцкия език, като едно от значени- ята ѝ е „снаряжение на войник“5. Изяснен е произходът ѝ от латинския език – αρματωσία

5 Означава също „морски такелаж” и „оборудване за риболов”, вж: Λεξικό Τριανταφυλλίδη, Λεξικό Κριαρά и Λεξικό Γεωργακά < https://www.greek-language.gr/ >

 свитък. Това е т.нар. „акакия“ (άκακία), изпис- вана в началото на официалните документи във византийската и българската канцелария и изразяваща правото на императора/царя да издава заповеди (Овчаров, Стоименов 1999: 73 – 75).

 1. Г(оспо)д(и)нъ тръновски до тебе Бауле, що ми сѫ тука воиници поскоро да исъберешъ та да си дошълъ с ними въ никополи по ѡризму г(о)сп(од) ств(а) ми

 2. Г(оспо)д(и)нъ тръновъски ѡрисуетъ до тебе Алдимире, що ми сѫ тука воиници по скоро да додътъ съ аръматосиѧ си и дик ... комъ въ нико- поли по ѡризму г(о)сп(одс)т(ва) ми

 В следващите три писма общото „бо- лярин“ е заменено с имената на конкретните личности Баул и Алдимир. Едното послание е недовършено, но другите две имат напълно завършен вид, като в началото им са напра- вени схематични рисунки на ръка, държаща

    70

Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 < αρματώνω (αρματωσ-) + -σία < άρμα от лат. arma („оръжие“). В средновековния гръцки език тя се появява със значение на οπλισμός („броня“, „цялостно военно снаряжение“). Именно като такова понятие терминът навли- за в среднобългарския език.

Още Ф. Миклошич посочи глагола ар- матосати, -саѭ, -саѥши, vb. άρματώνειν: ngr., armare bello („да се въоръжи за война“) (Miklosich 1866). Основа на това заключе- ние са примерите от т.нар. Троянска притча в нейния български вариант от известния Ватикански препис на Манасиевата хроника от 40-те години на ХІV в. (Цонев 1892: 224 – 244). По-долу аз ще се спра подробно на това важно светско произведение, а тук само ще отбележа, че е превод от хърватски ръкопис, който пък е адаптация на рицарски роман, до- шъл от Западна Европа (Маринковић 1961 – 1962: 9 – 66).

В Троянската притча отлично се вижда какво са имали предвид българите под тер- мина арматосиѧ в средата на това столетие. Всички главни герои под Троя носят арматосъ, т.е. метална броня, покриваща плътно цялото тяло. Ахил е ... весъ арматосанъ, толико ходила его без желѣза или „... целият брониран, само петите му – без желязо“. При превземането на Троя в дървения кон влизат 300 ... витезъ храбрьіихъ и, арматосавъ.

В този смисъл ... воиници (...) съ аръма- тосиѧ си следва да се преведе като „войници, обковани в плътна желязна броня“. Героите от Троянската притча с „арматос“ са витези, т.е. рицари. В по-късните руски варианти на същия сюжет от ХV в. нататък понятията са преведени като „обковани в броня боляри“ и воини от дружината на княза (Словарь 1975: 194). Явно такава е била и представата на средновековните българи.

Така безценните текстове от ръкопис No 298 от Библиотеката на Румънската академия на науките дават възможност да се възстано-

ви структурата на българската аристокрация от края на ХІV в. Става ясно, че под „вели- ките“ и „малите“ боляри стои прослойката на „войниците“, която е била и най-голяма. Писмата на Иван Шишман показват военно- то задължение на тези хора спрямо по-ви- сокостоящите боляри – в случая Алдимир и Баул. Вероятно тази прослойка е отговаряла на сръбските властеличичи и византийските военни стратиоти-прониари от същата епоха.

За да се изяснят задълженията на бъл- гарската аристокрация, следва да се привле- кат споменатите членове от „Законника на Стефан Душан“, както и цитираният сръбски текст от епохата, където се казва изрично: Егда имать брань бити (...) вьсаки кнезь и воивода и болѧринь да приїдеть со воискомь своомь ка ца- роу своемоу. „Оризмите“ от ръкопис No 298 са именно специалните писма с разпоредби на владетеля до своите подчинени. Става дума за съвсем конкретни военни нареждания, каквито имат много точни аналогии в Западна Европа от същата епоха.

Имам предвид кралския акт във Фран- ция, наричан semonce générale des nobles, чрез който благородните барони са призо- вавани в армията в името на техния дълг за вярност. През ХІV в. въпросният акт измест- ва остарелия cum servitio debito (дължима услуга). По време на Стогодишната война с Англия първоначално е използван древният принцип на свикване на войските arrière-ban, по силата на който под знамената са събирани всички годни да носят оръжие боеспособни мъже, благородници и простолюдие, между 18 (понякога дори 14) и 60-годишна възраст (Contamine 2004).

В хода на интензивните сражения в Сто- годишната война се разбира, че тази практи- ка е неефективна и непопулярна сред хората. Промяната на arrière-ban със semonce générale des nobles се вижда отлично в „Хроника“ на Жан Фроасар (1337 – 1405), когато описва

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 71

Николай Овчаров

акостирането на английския крал Едуард III в пристанището на Кале. Чувайки новина- та, френският крал Жан ІІ Добрия изпраща „много голямо и специално нареждане в ця- лото си кралство: всеки рицар и оръженосец, на възраст между 15 и 60 години, да дойде в определен ден, в който трябва да присъства в град Амиен или някъде там, защото той беше готов да тръгне срещу англичаните и да се бие срещу тях“. После кралят призовава със серия писма „всички благородници“, „всякак- ви хора, които са получили благородство от неговите предшественици“, „бароните и бла- городниците“ да дойдат „с въоръжението си“. Богатите феодални господари трябвало да бъ- дат придружени от няколко екипирани бойци (Froissart 1869: 140).

Разгледаните синхронни документи от Западна Европа обясняват в значителна сте- пен и „оризмите“ на Иван Шишман. Точно както френските барони трябвало да се под- чинят на semonce générale des nobles, така през 1393 – 1395 г. болярите на българския владетел били задължени да свикат своите „войници“ с тежкото им въоръжение. Меж- ду другото Иван Шишман е искал не само да усили защитата на Никопол, но целял да под- помогне стария си съратник, влашкия воево- да Мирчо Стари, в решителното му сражение срещу турците. След кървавата битка при Ро- вине на 17 май 1395 г. султан Баязид І реша- ва да накаже останалия без войска в Никопол български владетел и на 3 юни го екзекутира пред стените на собствения му град (Овчаров 2016: 92 – 94).

Религиозната и светската литература като извор за средновековната аристокрация Писаните през ХІІІ – ХІV в. литератур-

ни произведения няма как да не отразяват в някаква степен съвременния живот, незави- симо дали са с религиозно или със светско

съдържание. Разбира се, първата група има далеч по-схоластичен и догматичен характер, но и тя не е била изолирана от злободневието. Особено във времената, когато в края на ХІV в. се е решавал въпросът за независимостта на страната.

Вече се спрях на произведенията на Патриарх Евтимий с неговото специално от- ношение към воините в многобройните мо- литви за тяхната победа над агаряните. Не- гов достоен съратник е книжовникът Ефрем със своя забележителен „Канон молебен за царя“, запазен в ръкопис No 342 от сбирката на Хилендарския манастир, където 36 пъти се пожелава подкрепа за цар Иван Шишман, на неговия син, престолонаследника Алексан- дър, и на цялото българско воинство (Матеич 1980: 230 – 238). А в житийните си творби Патриарх Евтимий отбелязва и други свър- зани с благородническата йерархия термини като „велики и мали властели“, „синклит“ и др.

Така в Житието на св. Параскева (Пет- ка) в Търновския Зографски сборник (No 172, olim 103 II g.6)6 е обрисуван цар Иван Асен ІІ, който излиза от Търновград да посрещне мощите на светицата... съ вьсѣми велмѫжы сво- ими... Жизнеописанието на св. Михаил Воин от Потука пък свидетелства, че той бил... славный вѡевода, изрѧдный храбѡрникь, непобѣ- димый ѡрѫжникь... Мнѡгы же побѣды на бранех показа различныих, а ради сего и въ вѡеводскый въчинень бываеть санъ7.

Тук се показва начинът, по който един воин се издига чрез храброст в сражения- та в благороден сан. Бъдещият светец смело се хвърля в ... брань великѫ и несътръпимѫ, съ- брашѧ вѡѧ... Заставайки начело на римското воинство, той печели победата над „агаряни- те“. Макар в литературното произведение да

6 https://histdict.uni-sofia.bg/textcorpus/show/doc_155 7 https://histdict.uni-sofia.bg/textcorpus/show/doc_215

   72 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

става дума за много по-ранен исторически епизод, несъмнено Патриарх Евтимий е имал предвид своята епоха и жестоката схватка с османците.

Данните от Житието на св. Михаил Воин пряко се свързват с тези от Палаузовия препис в Поменика към Синодика на цар Борил, писан по същото време. Само че там враговете са вече конкретизирани и това са „безбожните турци“. Героите също са реални и назовани поименно личности, като всички са от средите на ари- стокрацията – „мали и велики боляри... своята кръв проляли за православната вяра христи- янска“ и „рода на Българското царство“. Това са Семир, Йончо, Добромир, Иваниш, Миха- ил, Богдан и други, общо 20 на брой. Тряб- ва да се подчертае, че всички тези боляри са дадени без някаква служебна титла. Изклю- чение са воеводата Балдю и протокелиотите (протокилийници) Проданко и Приязд, които също „били убити за вярата на своя господин“ (Божилов и др. 2010: 33а, 39б). Това е много важно като се има предвид, че и двете тит- ли са на висши военни в българската армия (Билярски 1998: 200, 215). Прави впечатление обаче, че и тримата са споменати отделени и доста преди останалите.

Подборът на личностите, на които се обявява вечна памет заради саможертвата в борбата с турците, въобще не е ясен. Не може да не се отбележи обаче, че веднага след вое- водата Балдю и протокилийниците Проданко и Приязд следват личности с най-висши слу- жебни титли като великия воевода Констан- тин, великия примикюр Цамблак и великия логотет Добромир. Според данните от същия препис те не са загинали в бой с турците, а са се оттеглили в манастир, където са починали (Божилов и др. 2010: 33а, 39б).

Това ще рече, че тримата трябва да бъ- дат свързани със споменатата по-долу група на 20-те нетитулувани боляри и са били тех- ни командири. Несъмнено тези 23-ма воини

са участвали в битките срещу османците и са положили костите си. При всяко положение текстът на този Поменик е писан след смърт- та на Иван Шишман през 1395 г., защото на л. 33б му се обявява „вечна памет“. Но тук искам да обърна внимание на един пасаж, останал извън вниманието на изследователи- те. Макар на някои места Иван Шишман да е наречен „велик и благоверен цар“, при спо- менаването на смъртта на воеводата Балдю и протокилийниците Приязд и Проданко, той е даден като „господин“ „... оубїени бышѫ за вѣры г(оспо)д(и)на своего“8. А това пряко корес- пондира с неговите писма от ръкопис No 298 от Библиотеката на Румънската академия на науките.

Всички тези факти свидетелстват, че разхвърляните на пръв поглед из текста дан- ни имат тясна връзка помежду си. Очевидно в Поменика става дума за последния етап от съпротивата, визиран и в писмата от ръкопис No 298. Очертава се диспозицията „господин“ Иван Шишман – тримата военачалници от великите боляри – двайсетте по-ниски благо- родници: всички паднали в сраженията. Бо- лярите са загинали за християнската вяра, за Българското царство и за своя господар. Така отлично се виждат васалните взаимовръзки, свързвали йерархично всички тези лица.

Тук е редно да се припомни изказаната преди десетина години хипотеза на А. Калоя- нов и М. Спасова (Калоянов, Спасова 2011: 300 – 308). Авторите правилно виждат напис- ването на тези части от Поменика след пада- нето на Търновград в 1393 г. Не е издържана обаче тезата, че става дума за част от избити-

8 За да приключа със съмненията относно понижава- нето в периода 1393 – 1395 г. на титлата на Иван Шиш- ман от „цар“ в „господин“ ще припомня, че в Октои- ха-параклитик, пазен в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ под No 180 (313), българският престолонаследник Александър е наречен „господин- чич/господичич“, вж: Ovcharov 1997. Днес четенето е напълно прието в науката.

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

   Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 73

Николай Овчаров

те по сведенията на Григорий Цамблак през 1394 г. търновски първенци в църквата „Св. Равноапостоли Петър и Павел“. Текстът в Поменика от Бориловия синодик недвусмис- лено говори, че споменатите боляри и още много други са паднали в битка, в която са се сражавали срещу турците „мъжествено“ (мѫжьствовавше) и храбро. Това няма как да се отнася за изкланите с изненада в тесния храм беззащитни хора.

Преди да премина към същинската светска книжнина, искам да отбележа мно- гобройните приписки, които славословят царете и особено Иван Александър Асен за тяхната меценатска дейност в подпомагане- то на книжовниците. Известни са различните епитети, измисляни от тях, за да възхваляват този цар. Там той често е назоваван „благоро- ден“, „воиноводец“ и „велик воевода“, което го слага на върха на военната аристократична йерархия. Разбира се, тук трябва да се отчете куртоазността и присъщата на химничните славословия в похвалните слова патетика.

Има обаче един изключително важен пасаж и той е в известната Похвала в послес- ловието на Софийския псалтир („Песнивец“) от 1337 г., изпълнено от монаха Симон (БАН, сигн. 2, л. 311а – 312б) (Милтенова 2003). По моя преценка в него се чертае социална стра- тификация на българското общество, която не отстъпва на описанията на византийско- то общество, направени от патриарх Михаил Авториан, историка Георги Пахимер и в една грамота на император Андроник ІІ Палео- лог (Жаворонков 1998: 96 – 97, бел. 27 и 28; Malatras 2023: 124). Книжовникът се обръща към целия български народ: ... Оузрите н(ы)нѣ мали и велицїи... патрїѩрси и с(вѧ)тителие. мниси же и иноци. сѫдиѧ и болѣре. и весь причъть ц(ъ) рк(о)вны. простыхь раби и свободи. вельмѫже и въсе воинство...

Тук се вижда класическата бинарна схе- ма, характерна за византийското мислене. В

началото на ХV в. архиепископът на Солун Симеон говори в една своя реч за „свеще- ници и хора, пастири и стадо, царе и народ, управлявани и управници, богати и бедни, старейшини и млади“. Оттук произлиза едно от най-често срещаните разделения на визан- тийското общество – между богати (plousios) и бедни (penēs или ptōchos). Произходът на това разделение може да бъде просле- ден назад до късноантичното разделение на honestiores (по-високите, почетни класове) и humiliores (по-нисшите, по-ниски класове) (Malatras 2023: 119 – 120).

В случая бинарността по-скоро се из- разява в социалните различия на отделните прослойки. На първо място е направена опо- зицията „малки и големи“, която може да се отнася както за болярството, така и за всички останали етажи на обществото. Следват дру- гите бинарни двойки: „патриарси и свещени-

ци“; „монаси и иноци“9; „съдии и боляри“; „прости роби и свободни люде“; „велможите и цялото воинство“.

Така, съвсем лаконично, авторът на Похвалата е обрисувал българското общество от ХІV в. От една страна е духовенството, а от другата – светските хора. Последните са разделени на три групи. Първата е познатото от запазените царски грамоти разделение на служебна и аристократична йерархия – под „съдии“ очевидно трябва да се имат предвид отбелязаните там „работници на царството“. Втората са „людете“ – отроци, парици и сво- бодни селяни. Най-сетне е разгледана самата аристокрация, състояща се от високопоставе- ните боляри (велможите) и по-нискостоящи- те „войници“.

За да съм напълно коректен, трябва да посоча още една бинарна социална стратифи- кация в българско произведение от ХІV в. Ко- гато се описва съставът на събора срещу ере-

9 По-надолу те са обобщени с формулата весь причъть ц(ъ)рк(о)вны – целият църковен клир.

   74 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

тиците, свикан от цар Борил, се споменават: ... Въсѣмь архїереѡмь. и еп(ис)к(о)пѡмь и с(вѧ) щеннкѡмь, инѡкѡмь и въсѣ́мь болѣ́рѡмь блъ́- гарскымь съшедшїим сѧ съ ц(а)рем... (Божилов и др. 2010: 29а). Тук обаче виждаме подробно изброяване само на духовенството, докато аристокрацията е дадена като едно цяло – бо- лярството.

Още по-големи възможности за рекон- струкция на живота отпреди седем века дава малкото запазена, но затова пък изключител- но интересна светска литература. Ще започ- на не откъде да е, а от книгите от личната дворцова библиотека на цар Иван Алексан- дър Асен (1331 – 1371). По-специално става дума за двата известни преписа на хрониката на византийския автор Константин Манасий, направени през първите петнайсетина години от неговото дълго управление (Джурова и др. 1985: 49; Велинова 2013а).

В началото на този преглед ще припом- ня мнението на историка Пламен Павлов. Разглеждайки въпросните творби, той за- ключава, че тези книги са били „своеобразен „учебник“ за царските деца, откъдето бъде- щият цар Иван Шишман, брат му Иван Асен10 и техните сестри получават първи уроци по история, но и по родолюбие...“11. Ще добавя и факта, че те са написани на много по-раз- бираем език от този на съчиненията с рели- гиозен характер. При все това, както отбеляз- ва последният изследовател на Манасиевата хроника, Вася Велинова, става дума за високо художествена и поетична по дух прозаична вер- сия на оригинала, в която ритъмът на текста е изграден на базата на най-добрите образци на ораторската проза, които търновските писате- ли познавали (Велинова 2013б: 25).

Самият избор на оригинала насочва към интересни наблюдения. Византийски-

10 Става дума за родния брат на Иван Шишман, който по номерацията на Асеневци е Иван Асен V.

ят писател Константин Манасий е автор на Световна хроника, създадена преди 1153 г. по поръчка на севастократорица Ирина, съпруга на Андроник Комнин, брат на император Ма- нуил І Комнин (1143 – 1180). Книгата е замис- лена като дворцово четиво, предназначено за възпитание на престолонаследника – сина на Ирина и Андроник. Тя не губи актуалност и в следващите векове, като са запазени 147 пре- вода на гръцки език (Велинова 2013б: 2 – 3).

За нас обаче е най-важно, че „царската“ книга е преведена на български език още през 30-те години на ХІV в. и именно в началото на царуването на Иван Александър Асен. Точно датиран е само преписът на поп Филип от 1344 – 1345 г., който се съхранява в сбирката на Държавния исторически музей в Москва (ГИМ, Син. 38). Почти едновременно с него е изработен прочутият украсен с 69 прекрасни миниатюри, препис върху пергамент, пазен във Ватиканската Апостолическа библиотека със сигнатура Cod. Vat. Slav. 2. Известни са и три пълни преписа на Манасиевата хроника от ХV – ХVІ в. (български, сръбски и руски), както и няколко фрагмента от по-късно време.

Точно първите два споменати преписа със сигурност са били изработени по поръчка на цар Иван Александър и са красели библи- отеката му в двореца в Търновград. Но ако в този на поп Филип виждаме само среднобъл- гарския превод на хрониста Манасий, то във Ватиканския препис, в частта за най-прочу- тата война в човешката история, е поместен много любопитният средновековен роман, известен като Троянска притча. Дойде време- то да се спра подробно на този много важен литературен паметник.

Това произведение е публикувано още през ХІХ в. от Франц Миклошич, а в българ- ската научна книжнина е въведено от Беньо Цонев през 1892 г. (Цонев 1892: 224 – 244). Още тогава става ясно, че по произход Троян- ската притча е побългарен превод от средно-

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

  11 В. Труд, 19 март 2022 г.

Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 75

 

Николай Овчаров

вековен хърватски оригинал, който пък е пре- вод на западноевропейски рицарски роман. Особено ценни са изследванията на Радмила Маринкович от втората половина на ХХ в. Тя доказа и подчерта огромното значение на среднобългарската редакция във Ватиканския препис на Манасиевата хроника, която пази най-много черти на първообраза, направен някъде по Далматинското крайбрежие (Ма- ринковић 1961 – 1962: 9 – 66; Маринковић 1986а: 17 ‒ 38; Маринковић 1986б: 195 ‒ 260).

Когато публикува Троянската притча, радостта на големия литературен историк Б. Цонев е неприкрита: „Докато на Запад, по- край черковната стихотворна литература, цъфти и вирее тук рицарска епика, там – про- вансалска лирика, там пък минезенгерство, то на Балканския полуостров, или по-добре – в България, ни диря от сичко туй: ровиш, ро- виш из мазните пергаменти и се светии, се Исус-Ристос и Богородица, се молби и славо- словия към тях – ето на, туй е то по-старата ни литература...“. „Ето защо не малко радост ни обзема, когато между пълните с богобоя- зън черковни книги ни блеснат няколко реда светска проза“ (Цонев 1892: 225).

Троянската притча позволява да се види автентичното звучене на българския език в средата на ХІV в., както и редица термини и понятия, които не са запазени другаде. Много от тях са навлезли през този период от Запад- на Европа и са свързани именно със засиле- ната феодализация. Р. Маринкович отбелязва, че централни в романа не са „любовни исто- рии и авантюристични подвизи на придворни феодали, а героични песни за подвизи, един вид епос“. Разказът бил предназначен за вис- шите благородници (най-вече за царското семейство) и е „напълно възможно те да са виждали своите модели за подражание в ге- роите от романа“ (Маринковић 1986б: 251).

По тази причина е много интересно да се направи сравнение между лексиката на

Манасиевата хроника в Син. 38 от ГИМ – Москва и тази в Троянската притча в Cod. Vat. Slav. 2. В тях нееднократно се говори за соци- алната позиция на персонажите, за армията и въоръжението, а също – за фортификацията и градоустройството.

Така в поместеното в ГИМ, Син. 38 „Събрание премъдраго летописца Манасия“ често става дума за социалното деление, но описаното общество не е античното, а сред- новековното. Висшите аристократи са нари- чани „боляри“ и „велики боляри“, които чес- то са „от синклита“. Те са ... ѿ бл(а)городныих кръвїи, мѫжолѣпни, доброродни, храбри, добли, до- бри и ѩрольвни, мѫжїе кръви въси... и са обгра- дени със своите въорѫжени орѫжноносци. Боля- рите се открояват сред „простите хора“, както благородниците в „царския двор“ от „обикно- вения народ“: ... болѣры и простыми, и народомъ сѫщїимъ по селѣх и въ ц(а)рскомъ дворѣ.

По-горе се видя йерархичното степе- нуване на аристокрацията във Византия, Сърбия и България, доколкото то може да се възстанови от запазените документи. За нас е важно заключението, че наред с „великите“ и „мали“ боляри през ХІІІ – ХІV в. е същест- вувала широка прослойка от по-ниски благо- родници, наричани „войници“ и подчинени васално на болярите. Сравненията с феодал- ната система в Западна Европа и данните от правни документи показват, че те били призо- вавани от своите преки сюзерени и трябвало да се явят в армията под заплаха от смъртно наказание и отнемане на имота.

В Син. 38 от ГИМ – Москва високите аристократи (болярите) са ясно отделени от по-ниско поставените благородници, състав- ляващи воѧ – „войнството“. Те са отбелязани като копїоносцѧ и мечникы, стрѣлцѧ, и щитникы, и борцѧ, мѫжѫ храбры... Тези воини пък се от- крояват над обикновените бойци (ратницы), представени най-вече от пехота (пѣшцы).

  76 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Но нещата стават особено интересни, когато достигаме до Троянската притча в Cod. Vat. Slav. 2. Както се каза нееднократно, тя е превод от незапазен препис на хърватски език на западноевропейски оригинал. Според съществуващите днес познания, най-ранно- то южнославянско ръкописно наследство на т.нар. Роман за Троя12 включва именно сред- нобългарския препис от 40-те години на ХІV в., три хърватски варианта от първата полови- на на ХV в., както и един препис на сръбски език също от ХV в. Повечето изследователи са на мнение, че езикът на неоцелелия ори- гинал е бил латински или друг романски език (Цолић 2021: 7 – 13).

Изпълнявайки преписа в Търновград, незнайният книжовник е трябвало да търси подходящи думи за българската версия. Още в първите страници се вижда представяне на социална диференциация, с нищо неотлича- ваща се от съвременните примери. „Приам крал...13 призова болярите си, мали и велики, и по-долните хора...“ Терминът „боляри“ се използва още няколко пъти наред с другите две понятия за аристократите от български- те средновековни ръкописи – „велможи“ и „властели“.

Забележително е неколкократното спо- менаване на думата оуръ, оурове за означава- не на високопоставените предводители на воинските отряди. Етимологическият ана- лиз насочва към староунгарската дума *uru („господар“, „сюзерен“). Чрез добавянето на –m постпозитивното притежателно местои- мение „мой“ добива формата *urum, която се превръща в титла на престолонаследници и воеводи (херцози) в средновековното Ун-

12 Това е названието на рицарския роман, докато Тро- янска притча е име, прието за българския вариант.

13 От хърватския прототип идват по-особените имена на героите от Троянската война, звучащи като Прѣмо- ушь (Приам), Менелаоушь (Менелай), Ацилешь (Ахил) и др. В изложението давам тези наименования в норма- лизиран вид.

гарско кралство. В Троянска притча славян- ската дума „воевода“ се употребява често и очевидно означава същото. Но е интересно, че посредством този роман формата оуръ е навлязла от хърватска среда в българския език (Вељковић 2008: 63 – 64).

Рицарският роман в Cod. Vat. Slav. 2 обаче е най-важен с няколко понятия, които буквално променят представата ни за навли- зането на феодални отношения в България. Преди всичко става дума за термина „вите-

зи“ (ед.ч. витегъ, витѧзь, витезь)14, появяващ се много често в Троянската притча. Във всички случаи това са благородници, изпълняващи военна служба към сюзерена (дворбѫ слоужи- ти), като „дворба“ идва от дворъ, „владетелски двор“ – дворъ Менелаоъшевъ, дворъ Агамена ц(а) рѣ („Менелаевия двор“, „двора на Агамем- нона царя“). Ето защо те са определяни като „най-храбри“ и „добри мъже“. Че са по-ниски в йерархията от най-високопоставените арис- тократи се вижда ясно от един пасаж, когато Парис се обръща към Елена: ... егьі би видѣла троискьіѧ витезьі, не би рекла витези сѫтъ, нѫ г(оспо)д(и)ни и властеле... Разликата се подчер- тава и на друго място: „... витези и воеводи“.

От Макс Фасмер насам учените са еди- нодушни, че съществуващата във всички славянски езици дума „витег, витез, витези“ идва от древногерманското *ví king- и сканди- навското víkingr (Фасмер 1986: 322 – 323). В авторитетния „Български етимологичен реч- ник“ се отбелязва появата ѝ в Манасиевата хроника през XIV в. и се дава първоначалното значение за член на владетелската дружина у славяните и по-късното – за дребен феодал15. В много славянски езици така се обозначават средновековните рицари, но е уникална тол- кова ранната поява на термина в Троянската

14 За да бъда прецизен в изследването, консултирах термините с изтъкнатия познавач на старобългарския език проф. Ана Кочева.

15 https://ibl.bas.bg/lib/ber/#page/248/mode/1up

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

    Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 77

Николай Овчаров

притча в Cod. Vat. Slav. 2. Очевидно още пре- ди средата на XIV в. той вече имал място в българския език заедно с производното поня- тие витежьство (рицарство).

Прави впечатление, че думата „витези“ в Троянската притча често се появява заедно с други термини, показващи феодална зависи- мост. Преди всичко това са понятия за отно- шения на васал със сюзерен. Вече споменах думата „дворба“, визираща военна служба в полза на господаря – гърците отиват „да слу- жат дворба за цар Менелай“. Витезите фор- мират отряда на вожда, а тяхното подчинение е определено по закон. Така Менелай говори на Агамемнон: ... моа дроужина мнѣ слоужити!

„Добрите витези“ си имат свои „отро- ци“. Думата отрокъ се споменава във Виргин- ската грамота на цар Константин Тих Асен и Мрачката грамота на цар Иван Александър Асен, където става дума за: „парици и отроци, или технитари, или каквито и да било люде“. Смята се, че тези отроци са селяни, които не притежавали земя и често работели като слу- ги и ратаи на преките си господари.

Очевидно в Троянската притча в Cod. Vat. Slav. 2 става дума за съвсем различни от- ношения. Отроците там са подчинени и близ- ки на високите аристократи. Такъв е напри- мер интимният приятел (включително в сек- суален смисъл) на най-големия гръцки герой Ахил – Патрокъл: ... отрок Ацилешевь, именемъ Потриколоушь. Парис се качва на кораба си „... със своите отроци“ и им издава заповеди, като на йерархично подчинени военни. Няма съмнение, че в случая по-скоро се има пред- вид значението на думата, засвидетелствано в руските документи от XIII – XV в. В тях отроците съставляват „младшата“ дружина от роднини на князете и великите боляри. Те служат в княжеския двор, а после влизат в ре- довете на старшите дружинници, представля- ващи по-високата аристокрация (Мининкова 2004: 46 – 51).

Отлична аналогия на „отроците“ в Тро- янската притча от Cod. Vat. Slav. 2 са „госпо- дарските слуги“ във влашките и молдовските грамоти от XIV – XVII в.16 Добре е извест- но, че тези документи показват естественото развитие на среднобългарския език. От мно- гото примери ще подбера писмото на сина на влашкия воевода Мирчо Стари, Михаил, от 22 юни 1418 г., където са градирани бла- городническите степени: ... слоуга господства ми, или болѣрин, или кнѧѕ (Documenta 1966: 86 – 87). А в своята обширна кореспонденция бащата на прочутия Влад III Цепеш, Влад II, когото също наричали Дракула (1431 – 1446), непрекъснато пише писма до „слугите на гос- подството“, които всъщност са негови боляри (Bogdan 1905: 54 – 56).

Много е характерен примерът със ... сло- уга господства ми Иѡнѫш Влах. В друго писмо става ясно, че Влад II Дракула му дава право- то да спира преминаващите през планинските проходи в Карпатите между Влашко и Източ- на Трансилвания. Там пък Йонъш е наречен с прякора Витеѕа (Bogdan 1905: 59 – 62). Така за пръв, но далеч не за последен път, във вла- хо-молдовските грамоти се появява интерес- ният термин „витези“ и то не в художествена литература, а в официален документ.

Именно богатото документално наслед- ство на Влашкото и Молдовското княжество се оказва разковничето на примерите от Тро- янската притча от Cod. Vat. Slav. 2. Преди всичко ще посоча изследването на класика на румънската медиевистика Николае Йорга върху армиите на двете средновековни дър- жави. Той цитира т.нар. Psaltirea Scheiană, който се смята за първия ръкопис, изпълнен с кирилица на влашки език17. Според него по

16 Ще припомня и „благородните слуги” на Иван Асен ІІ в „Житието на св. Сава“ от Теодосий Хилендарец.

17 Дълго време румънските учени определяха този ръкопис дори в края на XV в., омаловажавайки така използвания в канцелариите на воеводите български

   78 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

призива на князете на война първо са призо- вавани дребните благородници – „войници“, разделяни на корпуси от конници и стрелци (Iorga 1970: 28 – 29). Макар написан на влаш- ки, ръкописът дава думата „войник“ в бъл- гарската форма, а не ostean или soldat, както звучи в съвременния румънски език.

Йорга правилно се обръща към грамо- тите на сръбските крале Милутин и Стефан Душан, където терминът „войници“ се из- ползва за обозначаване на дребните феодали. Очевидно към същата група благородници следва да се отнесат и споменатите в пис- мата на Иван Шишман от ръкопис No 298 на Румънската академия на науките. Понятието „воини“, „войници“ се среща и в Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2. Но влахо-молдов- ските документи дават много нова информа- ция за тази прослойка. Според Кантакузино- вата летопис от XVII в. княз Матей I Басараб (1632 – 1654) свиквал на бой „своите боляри и войници“ (Istoria Tǎrii Romînești 1960: 46, 111 – 112).

Н. Йорга, а по-късно Е. Стънеску (Stanescu 1971: 585 – 595) и В. Джорджеску (Georgescu 1981: 58 – 60), стигат до изво- да, който формулирах и аз, че „войниците“ са всъщност по-ниската част от корпуса на придворните и „господарските слуги“. Те в голяма степен отговарят на византийските военни прониари от XIV в. – стратиотите. А статута им се изяснява от една друга хрони- ка – „Летописа на Молдова“ на Григор Уре- че, обхващащ периода от 1359 до 1594 г. В нея хронистът, пишейки за Юрг Кориатович, предполагаем потомък на молдовския воево- да от XIV в. Йоан Богдан, отбелязва, че той „започнал да дава „очини“18 в държавата си на

език. Наскоро въз основа на изследването на водните знаци по хартията, Psaltirea Scheiană бе датиран пре- цизно в периода 1573 – 1578 г.

18 Отчина, бащина – наследствени феодални имоти.

„войниците“, което ги правело „витези“ във войската“ (Iorga 1970: 36) .

Вeче е доказано, че в началото на съ- ществуването на отвъддунавските княжества терминът „витeз“ означава благородния воин, рицар, който притежавал земя и изпълнявал, особено в Молдова, важни военни и полити- чески задачи. В края на XIV и началото на следващия век някои от витезите там са били и членове на княжеския съвет и заседавали заедно с великите боляри на страната. Все пак трябва да се отбележи, че макар да се по- явяват с големите благородници, те от самото начало са по-различна категория от притежа- телите на най-едрите владения. С течение на времето политическото значение на витезите намалява, а след Александър Добрия (1400 – 1432) престават да са членове на съвета (Constantinescu 1942).

За да основе Молдова, пише Н. Йорга, същият Йоан Богдан дошъл от своята об- ласт Марамуреш, заобиколен от „войници“ и по-малък брой конници-рицари, които на- ричали „витези“. Тези молдовски рицари или витези имали социално положение като на някои equites aulae или milites curiae и през XVI в. наброявали около 3000 души. Особено важни са те в битките на воеводата Стефан Велики, където съставлявали „брилянтната болярска конница“. Тя обаче е унищожена през 1476 г. в битката при Валея Алба, къ- дето, според хрониките, „загинали много от великите боляри и добрите витези“. Витезите в Молдова се проявявали като истински „по- читатели“ на франкската мода, а решенията си господарят вземал с тяхно съгласие, което е изрично указано. Тези свои другари той ува- жавал много и се отнасял към тях любезно. Владетелят им дарявал завоюваните от арми- ята територии и по негова милост – конфис- кувани и „пустеещи“ земи. В запазени писме- ни актове се казва, че дарението се извършва- ло за добра слоужба на съответното лице. Така

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

   Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 79

Николай Овчаров

витезите принадлежали на княжеския двор, където в мирно време изпълнявали админи- стративни задачи, а при война се сбирали под командването на владетеля (Iorga 1970: 36 – 37).

Във влашките документи витезите се появяват по-рядко, отколкото в молдовските. Несъмнено обаче те вече са съществували при управлението на племенника на Мир- чо Стари, Дан II, заемал влашкия престол с прекъсвания между 1420 и 1431 г. Тогава той моли своите съюзници, унгарците, които били по-силни и по-богати от него, да платят на отряд от 600 влашки конници и пешаци. Към молбата си добавя: „влашкият конник струва една перпера на ден като водещ, а три- ма влашки пешаци се задоволяват да получат общо една перпера“. А точно при наследи- лия го Влад II Дракула се подвизавал Витез Йонъш, охранявал проходите през Карпатите.

Броят на витезите във Влахия се увелича- ва забележимо към втората половина на XV в. Тогава в редиците им се вливат селяни, отли- чили се в битки с турците. В „Повест за вое- водата Дракула“ се казва, че Влад III Цепеш, подобно на Стефан Велики, издигал в ранг на „витези“ онези, които се проявявали в сра- женията. Витезите на Влад са отбелязани и в хрониката на сръбския еничар Константин от Островица под общото име „придворни“ („куртени“), но се появяват и във вътрешни- те документи след управлението на Дракула. Откроилите се във войните витези дължали славата си на своята храброст и в мирно вре- ме ставали придворни, изравнявайки се по ранг с предишните дворяни (Stoicescu 1968: 21 – 23).

Наред с домашните извори, много ва- жни сведения за военната организация в Молдова през XV в. са оставили двама чужди хронисти – полякът Ян Длугош и италиане- цът Антонио Бонфиний. Те пишат, че Сте- фан Велики заповядал всеки „войник“ да се

яви в пълна бойна готовност под заплаха от смъртно наказание. Става дума за „войници- те“, издигнати във „витези“ за добра военна „служба“. Ето описанието на Длугош на мол- довската армия от 1465 г. (Iorga 1970: 110):

„Султанът заповяда да се подготви ар- мия срещу Молдова, а Стефан [Велики], като събра под знамената всички, както воини, така и селяни, така че само жените и децата да останат у дома, тръгна пред тях, готов да умре с всичките си или да победи. Не само воините – „витези“, „войници“ и „юнаци“ – благородниците-боляри, но и всичките селя- ни той беше призовал на бой, като ги учеше, че всеки от тях е длъжен да защитава страна- та си. Ако хванеше някой селянин без стре- ли, лък и меч, или ако не дойде във войската с шпори19, той безмилостно го осъждаше да бъде обезглавен.“

Очевидно под „юнаци“ тук не се раз- бират някакви приказни храбреци, а съвсем конкретна група воини. Това се вижда и при описанието на битката на Стефан Велики срещу унгарския крал Матиаш Корвин през 1467 г. Тогава до него се нареждат слезлите от конете боляри – „витези“, „войници“ и „юна- ци“, които със селска хитрост атакуват врага, презирайки блестящите конни битки в откри- то поле. През този период е могло лесно да се издигнеш в йерархията чрез храброст. Го- лямата победа над турците при Васлуй през 1476 г. отново е пеша битка и сред „40 000 от мъжете на Стефан повечето бяха селяни“. Длугош завършва: „... [След победата] много селяни бяха издигнати от групата на пешите воини в групата на конниците и благородни- ците“.

Така се срещаме с още едно понятие, използвано в Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2. На няколко места там става дума за ...

19 Т.е. на кон, конник.

   80 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

красньіѫ юнакьі20 и те определено не са юна- ците от народните приказки. Това се вижда ясно от пасажа, където се говори за Фелешь (Пелей) крал и неговите ... добрьіѫ витезьі и юнакьі. „Юнаците“ пред Троя се сражават за- едно с „витезите“ и са част от благородници- те във войските.

Близостта на Троянската притча с раз- говорния език на влахо-молдовските грамоти е констатирана напоследък от Иван Г. Илиев в доклада му на ХII-я симпозиум „Търновска книжовна школа’’ (Илиев 2021). Той смята също, че този рицарски роман ляга в основата на южнославянския епос, като прави анало- гия с песни за Крали Марко и Момчил и спо- менаваните там „витези“ и „юнаци“. Такъв извод несъмнено е правилен, но не решава въпроса за това, откъде се появяват въпрос- ните термини.

Още Н. Йорга обръща внимание на този термин. Няколко примера от влашките грамо- ти от XV в. помагат да се види какво е било неговото съдържание в тази епоха. Най-рано срещаме понятието юнаци в кореспонденция- та на воеводата Йоан Александър Алде (1431 – 1433). В краткото си управление той бил из- правен пред ситуация, много подобна на тази, в която се е намирал Иван Шишман четири десетилетия по-рано. През 1432 г. турците предприемат масирано нападение на север от Дунав, като султан Мурад II изпраща най- добрите си военачалници Фируз бей, Балабан бей и Карач бей. Влашкият господар отчаяно се опитва да събере войски и праща регуляр- ни писма, започващи със стандартното: Пи- шет господство ми ... Посланията са главно към болярите в Брашов – един проспериращ тога- ва град, контролиращ цяла Източна Трансил- вания. Той ги умолява да помогнат: ... без вас не могѫ станѫти прѣд ними, нѫ се съберете и стоите

20 В среднобългарския смисъл на „красиви“, „мъжест- вени“.

готови. И още: ... кwлко можете спѣшѣте, колико войскѫ можете подвдигнѫт на скорѣ да доидет.

Йоан Александър обаче е изоставен от съюзниците си и от унгарския крал Сигиз- мунд и търси мир с турците, като отива лично при султана. Затова е обвинен в предателство, но се оправдава, че прави това, за да спаси зе- мята си, ... колико ест wстанѫла. Воеводата обе- щава да служи на краля и на християнството с цената на живота си, а после обяснява при- чината за загубата на войната. Макар да се е събрала голяма войска, в нея няма добри бой- ци. Армията е от ... не соу справни и добри юнаци. Все соу млади момъци ... не ни половица добрехъ

юнакъ21 (Bogdan 1905: 40 – 49).

През същото столетие за „юнаци“ пи-

шат и други воеводи. От тези писма става още по-ясно, че става дума за по-нискостоя- щи благородници, които оформят основната част на армията. Те трябва да се явят на во- енна служба по призива на господаря. Така Влад III Цепеш Дракула (1448 – 1476 с пре- късвания) заповядва преди голямата война с турците: ... юнаци да дойдет къ господство ми да ми слоужит... господство ми. А че те са част от аристокрацията ясно се разбира от следващия пасаж в писмото: А господство ми га щем мило- ват и хранит, ѩко и слоуге господства ми (Bogdan 1905: 99). Дракула дава гаранция на „юнаци- те“, че на тях ще се гледа като на „господар- ски слуги“, а по-горе стана ясно какво озна- чава това.

„Юнаци“ се споменават и в още някол- ко писма от втората половина на XV в. През 1474 г. воеводата Басараб III Стари тръгва да се бие с турците и пише окръжно: ... послите юнаци оу помощ и дайте им wроужие. През 1478 – 1479 г. неговият приемник Басараб IV Млади

21 „... Не са оправни, силни и добри юнаци. Все са млади момци... не са и на половина добри юнаци.“

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

    Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 81

Николай Овчаров

 пък нарежда: ... юнаци да слоужет господиноу ни

кралю22 (Bogdan 1905: 113, 132 – 133).

Н. Йорга не пропуска да разгледа въп- роса за тези военни прослойки във Влахия и Молдова. Той заключава, че в йерархията на армиите на отвъддунавските княжества не- посредствено под витезите са „войниците“ и „юнаците“. Видният румънски учен вижда директно българско влияние при формира- нето на тези понятия. Сравнява молдовските „войници“ с османските акънджии, които не са получавали заплата и били т.нар. „армия на интереса“, за която говорят по-късни източ- ници (Iorga 1970: 36 – 37). Забележително е, че тези формирования се запазват до XVI и дори до XVII в. За „войници“ и витези ста- ва дума при Михаил Храбри (1593 – 1600), а Матей Басараб (1632 – 1654) водел армия от боляри и „войници“, както съобщава Кан- такузиновата летопис (Istoria Tǎrii Romînești 1960: 64, 111 – 112). Няма съмнение, че тях- ното съществуване е свързано с феодалната собственост, на която ще се спра в друго мое

изследване.

Изследователите на Влашкото и Мол-

довското княжества често подчертават пряка- та връзка на тези аристократи със служенето на господаря. Затова те се определят и като дворани или коуртаи (коуртѣи)23. С. Стойче- ску е категоричен, че тези понятия идват от дворъ – административен и военен център на държавата, където се събирали придворните (Stoicescu 1968: р. 15). Ще припомня казано- то по-горе относно същите термини в Троян-

22 Става дума за унгарския крал Матиаш Корвин, син на Ян Хуняди.

23 От френското la cour (двор) – възприет в цяла Ев- ропа термин, с който се определя кралското обкръже- ние от благородници. Думата е засвидетелствана от Х в. в смисъл на „открито пространство, заобиколе- но от стени“, но също и като curt – „резиденция на суверен и неговия антураж“. Смисъл за кралски двор добива след 1130 г., когато вече означава „събрание на васалите под егидата на суверена“.

ската притча от Cod. Vat. Slav. 2 и службата, която изпълнявали там болярите и витезите (дворбѫ слоужити), Такава васална служба но- сят и „отроците“ на едрите благородници, ек- вивалентни на господарските слуги във Вла- хия и Молдова.

Трябва да се констатира и една сериоз- на разлика между двете отвъддунавски кня- жества. Н. Йорга отбелязва, че във влашката армия има по-малко селяни, отколкото в мол- довската24. Подреждането на войската се из- вършва, като се имат предвид най-вече конни- ците. Освен болярите и придворните витези, има известен брой пеши „войници“ и „юна- ци“. Ето защо в „Поученията“ на воеводата Нягое I Басараб (1512 – 1521) се препоръч- ва разделянето на болярите и господарските слуги, притежаващи „очини“, на три групи: „витези“, „войници“ и „юнаци“, повечето от които са пеши воини.

Такава организация е характерна за средновековната епоха, когато влашките и молдовските господари разчитали най-вече на конните боляри и пешите придворни бла- городници. В този период те напълно се по- кривали с придворните, т.нар. „господарски слуги“. След 20-те години на XVI в. в доку- ментите все по-рядко се говори за „витези“, „войници“ и „юнаци“ и постоянната армия от предишните векове остава в миналото (Iorga 1970: 107 – 108, 119).

Тук трябва непременно да се отбележи, че в духа на пресъздадената рицарска атмос- фера, в Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2 се появяват доста термини, свързани със

24 Йорга дава интересен пример със сблъсъка между власи и молдовци на 7 март 1471 г. Тогава за първи път армията от „придворни“ и боляри на влашкия вое- вода Радо ІІІ Красивия се среща с войската от „витези“, „войници“ и огромни селски тълпи на Стефан Велики. Власите са буквално смазани, а болярите им са зало- вени и посечени с изключение на двама. Точно тези селяни Стефан издига след битките за „витези“ и „придворни“, образувайки така нова категория царе- дворци (Iorga 1970: 71).

   82 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

западноевропейско влияние. Вече разгледах случая с глагола арматосати и производните съществителни арматосъ, аръматосиѧ. Макар да ползват тези чуждици, преписвачите в Тър- новград от средата на XIV в. много добре са познавали старите понятия „броня“ и „доспе- хи“. В Попфилиповия вариант на Манасиева- та хроника от ГИМ – Москва са отбелязани конни орѫжноносцѧ и брънникы. Тук е изпол- звана старославянската дума брънѩ, свързана с понятията в други европейски езици като староангл. byrne и старонем. Brünne. Освен това в този пасаж отлично се долавя разлика- та между бронираните конници (рицарите) и техните оръженосци.

Западни влияния се усещат и в други елементи от въоръжението. Думите „копие“ и „копионосци“ сe срещат и в двете книги от библиотеката на цар Иван Александър Асен. Заедно с тях в Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2 се появява терминът „сулица“ – соулич- никъ Фелеспонъ. По Фасмер и Дал „сулица“ е метателно копие и това наименование се за- белязва в славянски ръкописи още през XI – XII в. (Фасмер 1986: 801). Г. Шкриванич по- сочва думата „суличник“ в сръбската версия на Троянската притча от XV в. и я превежда като „копиеносец“ (Шкриванић 1955).

На друго място в Троянската притча от Манасиевата хроника обаче Хектор напада ахейците със стрѣлоѫ габилотоѫ и този термин определено буди интерес. Той идва от старо- фр. javelline25, преминало в средновисокия немски като gabilot. Дълго време се смяташе, че в българския вариант става дума за „гръц- ки огън“. В последно време бе открит точен паралел и то в рицарски роман от същото вре- ме. Става дума за прочутата поема в 28 840 стиха „Парсифал“ на Волфрам фон Ешенбах, написана в периода 1200 – 1210 г. Там gabilôt

25 Късо метателно копие. Днес с това наименование е наречена системата преносими противотанкови раке- ти, използвани във войната в Украйна.

е именно със значение на късо метателно ко- пие (Pz 183, 16 – 17) и се смята, че е от вида на т.нар. „нерицарско“ въоръжение (Фомиче- ва 2018: 146 – 152; Фомичева 2022: 122).

И в двете произведения се срещат воен- ни понятия като копїоносцы, мечникы, стрѣлцы, щитникы, орѫжникы, орѫжїе, мечь, щить, стрѣла. Много интересна е обаче появата в Троянска- та притча от Cod. Vat. Slav. 2 на термина хи- лемъ (шлем). Това е друго западно влияние, обяснено от Ф. Миклошич конкретно за този роман с трансформацията на думата от старо- и средновисокия немски: hëlm>helm>хлъмъ> шлѣмъ (Miklosich 1866: 1090).

Морската терминология е представе- на с думите корабь и катръга26. По-интересни са фортификационните понятия, използва- ни в Троянската притча. Наред с общия тер- мин градъ, там се срещат всички варианти за „замък“, използвани в българския език през

ХІІІ – ХІV в.27 Става дума за заетата от Визан- тия дума пиргосъ (гр. πύργος), турско-арабско- то коула и западното кастелъ (лат. castellum). Ще припомня, че именно през ХІV в. у нас започват да се строят истински феодални за- мъци.

Какво може да се извлече от тези данни за българската действителност от XIV в., по- казана по оригинален начин в преписите на Манасиевата хроника от библиотеката на цар Иван Александър Асен? От тях научаваме ре- дица нови понятия за определяне на българ- ските аристократи, използвани у нас наред с известните термини – „велики“ и „мали“ бо- ляри. Още в Попфилиповия вариант (ГИМ, Син. 38) се прави разрез на обществото. На- чело е тънката върхушка на болярите от син- клита, които са висшите аристократи – „мъже на кръвта“ и от „благородна кръв“. Надолу са „оръженосците“ и другите благородници от

26 Гребен кораб, галера.

27 Самата дума „замък“ не съществува в езика по това време.

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

    Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 83

Николай Овчаров

войнството, а на дъното – „простите хора“. Изброяването на отделните родове войска не оставя съмнение за военния характер на аристокрацията.

Картината от Син. 38 в ГИМ – Москва обаче не може да се сравнява с панорамата в Троянската притча във Ватиканския пре- пис. Аристокрацията („властели“, „боляри“) е ясно отделена от простолюдието („долните хора“). Напълно се потвърждават и направе- ните наблюдения за термина „войници“ като най-ниската, но най-голяма група благород- ници в България през XIV в. Очевидно у нас е използвано понятието „витези“, определя- що цялата прослойка от благородни конни воини, близка по характер до западното ри- царство. Много интересни са незабелязаните преди в историографията „юнаци“, за които е доказано, че във Влахия и Молдова се появя- ват под българско влияние. На базата на съ- щите влахо-молдовски паралели трябва да се предполага, че това е междинен слой между аристокрацията и селячеството, преди всичко пеши воини, които при проява на храброст и лоялност към господаря могат да станат бла- городници.

Троянската притча дава забележител- на информация за отношенията в средите на аристокрацията. „Отроците“ в нея са васал- но зависимите от сюзерена по-дребни благо- родници, отговарящи на влахо-молдовските „господарски слуги“. Те са част от „двора“ на високопоставените аристократи („боляри“, „велможи, „властели“, „урове“, „господини“, „воеводи“). Там те изпълняват главно военна служба, наречена „дворба“. От нея идва зас- видетелстваната в отвъддунавските княжес- тва позиция „дворанин“, която не е отразена в книгите от царската библиотека, но трябва да се подразбира.

В Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2 са упоменати някои типични феодални и ри- царски обичаи. Например там е описан ри-

царски двубой, в който накрая един витез пробожда друг зад щита му. Има и турнирно надбягване, където... добрїи витезие играахѫ на фарижохъ („добрите витези се състезаваха с конете си“).28 Особено интересни обаче са призивите за свикване от суверена на под- властните му хора с цел война или някакви други дейности.

Така, когато трябва да се изгражда кре- постта на Троя, Приам свиква целия народ – жреци, гадатели, аристократи и обикновени хора (... призва же всѧ прор(о)кьі, и врачевьі, и властелѧ, и нижнѧѧ люди троискьіѫ). Най-важни са призивите, с които господарите събират армията за война. Обидени от Парис, гръцки- те вождове започват да свикват отрядите си: ... реч(е) Менелае ц(а)р[ь] по гръцѣх силнѫ воискѫ събрати. За него призоваването на армията е даденост, която не следва да се обсъжда: моа дроужина мнѣ слоужити. Най-сетне главноко- мандващият Агамемнон... събравша силнѫ воискѫ поити подъ Троѫ, и приде напрѣд.҆

По пътя към Авлида на брега на про- тока, разделящ континентална Гърция от остров Евбея, към войската се присъединяват с отрядите си главните герои – Ахил, Аякс Теламонид, Паламед и др. В Троянската прит- ча няколко пъти изрично е указано, че те идват с корабите си... на помощь Мене[ла]оушоу ц(а)рю безъ заповѣди. Този пасаж е изключително ва- жен, защото показва, че по-нископоставените благородници се присъединяват към суверена не със заповед, а по васално задължение.

Тук трябва да се припомни спомената- та система ban/arrière-ban в Западна Европа през ХІІ – ХІV в. Както се каза, при пълния arrière-ban се събират всички – благородници и хора от народа. После идва по-ефективно- то правило semonce générale des nobles, при

28 В този препис на Троянската притча конете са на- ричани фарижы, което също е западна заемка. Фасмер сочи, че това е понятие за породист кон, кон-бегач, привеждайки пример с полското fаrуs, заето от средно- високонемското vârîs.

   84 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 което се свикват само преките васали на кра- ля (херцози и графове), дължащи му подчи- нение според клетвата („омаж“). Това е съ- щинският „бан“ в най-старото му значение на „прокламация“, при който не става дума за заповед, а за призив за изпълнение на васал- ните задължения. Чрез нея на благородните барони елегантно се напомня за военните им обязаности в името на дълга за вярност. Вече отбелязах, че през ХІV в. този акт измества остарелия феодален cum servitio debito (дъл- жима услуга).

Именно в този смисъл трябва да се раз- глеждат и писмата на Иван Шишман до него- вите военачалници в ръкопис No 298 от Биб- лиотеката на Румънската академия на науки- те. Те не са класически заповеди, а изпълнени с уважение призиви до болярите за изпълне- ние на техните задължения. Троянската прит- ча от средата на ХІV в. напълно потвърждава съществуването на такива взаимоотношения в Българското царство.

В тази насока отново се откриват преки аналогии във влахо-молдовските документи. Доказано е, че през ХІV – ХVІ в. войните на север от Дунав се водят най-вече от „малката армия“, съставена от болярите, господарските слуги и придворните. Т.нар. „голяма армия“ на страната, в която участват също селяните и търговците, се свиква в случай на голяма опасност за страната (Stoicescu 1968: 290). Такава организация във Влахия е съществу- вала вече в края на ХІV в. при Мирчо Стари. В негов акт от 1415 г. едно село е освободено от задължения, но се добавя, че селяните са задължени да участват в „голямата войска“ (великѫ воискѫ). Този израз се среща и в дру- ги грамоти на същия влашки воевода (Bogdan 1903).

Войската е събирана чрез призив, отпра- вян към цялата страна. Това масово свикване е наречено „събиране на голямата армия“, а терминът се появява през XIV в. Михаил

Храбри организира специална група от „вер- бовчици“, които призовават хората в армията. С един документ той освобождава граждани на Târgsor от служба, като нарежда на „тези, които набират армията“, да ги оставят на мира (Panaitescu 1936).

Що се отнася до „малката армия“ – бо- лярските дружини, то те са имали други пра- вила. С. Стойческу отбелязва, че във Влахия придворните и господарските слуги, които не се явят в армията в случай на война или дезертират, са били заплашени със загуба на главата или на „очината“ (Stoicescu 1968: 290). Същото се отнася и за Молдова, където, според Ян Длугош, Стефан Велики заповядал всеки „войник“ да е готов с коня и оръжия- та си, а който не изпълни това задължение, е наказван безмилостно със смърт (Iorga 1970: 59).

Тези примери са много близки до пос- тулатите в „Законника на Стефан Душан“ и други сръбски документи от ХІV в., където се постановява отнемане на имота и дори нака- зание със смърт на неявилите се при повик- ване в армията властели. Явно това са общи положения, имали своето приложение и в Българското царство. За съжаление запазени- те данни са твърде малко, за да може да се из- гради точна представа за механизма, по който е ставало набирането на боляри и обикновени бойци през ХІV в. Синхронните действия на Мирчо Стари обаче позволяват да се пред- положи, че поставеният под същата страшна османска заплаха Иван Шишман вероятно по подобен начин е опитвал да свика всички годни да носят оръжие под бойните знамена.

В своето голямо изследване Радмила Маринкович свързва Троянската притча от Cod. Vat. Slav. 2 с един друг рицарски роман – този за Александър Велики. Въпросната ис- тория е разказана първо от Псевдо-Калистен в края на ІV в. пр. Хр., а във византийската литература навлиза чрез преработката на

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 85

Николай Овчаров

Клитарх от Александрия. След създаването си, произведението се разпространява сред народите на Изтока, където първо е преве- дено от гръцки на средновековен персийски, сирийски, а след това – на арабски и иврит. В западния романски свят разказът за Алек- сандър Велики навлиза под името Roman d‘Alexandre, като френският вариант е съз- даден от Алберик от Безансон през първата половина на ХІІ в. и слага отпечатък върху редица по-късни версии. Романът за Алексан- дър се разпространява широко и жъне огро- мен успех, особено в европейските владетел- ски дворове (Павловић 2012: 7 – 9).

Първият славянски превод на тази ис- тория е направен в България още през Х в. (Христова, Христова-Шомова 2015: 9, бел. 3 – 4). За моето изследване обаче е важна из- пълнената в първите десетилетия на ХІV в. версия, известна като сръбска Александрия (Александрида). Това е рицарски роман, кой- то, подобно на Троянската притча, идва на Балканите от Западна Европа през Адриати- ческото крайбрежие. Оттам той се озовава в Сръбското кралство, където е преведен веро- ятно от латински на средновековен сръбски език (Афанасьева 1984: 31 – 44).

От Р. Маринкович насам това произ- ведение е непрекъснато обект на разработ- ка от страна на сръбските учени, като през 2023 г. стана тема и на докторска дисертация (Живковић 2023). Аз няма да се занимавам подробно с него, но ще отбележа, че според същите проучвания, този роман съответства на реални обществени отношения и на свое- образната „рицарска култура“, властвала в двора на Неманичите, особено по време на Стефан Дечански и Стефан Душан“ (Павло- вић 2012: 10).

И наистина в рицарския роман за Алек- сандър Велики пак се срещаме с храбри, сил- нѣиши и ч(ь)стнїи вїтезы. Особено добре това се вижда в образа на главния персонаж, който няма нищо общо с античния прототип. Алек-

сандър е представен като закрилник на хрис- тиянството и е неразривно свързан с модела на владетеля воин, на средновековния „госпо- дин“. Великият античен герой се превръща в идеален християнски монарх-войник, в който могат да бъдат разпознати някои характерис- тики на рицарите от западен тип или „витези- те“ в романите (Павловић 2012: 12).

Както в Троянската притча, на страни- ците на Александрида се разгръщат подвизи- те на... велици же велмоужїе. и прочи витези, и вси ини коннїци. М. Живкович разглежда различни преводи на литературното произведение и забелязва, че често днешните преводачи при- равняват понятията „витези“ и „конници“. Това се дължи на факта, че в съвременните езици думата „рицар“ обикновено е синоним на „войник конник“ (Живковић 2023: 196). Сръбският учен прави любопитното сравне- ние на Александрида със синхронните визан- тийски романи от епохата на Палеолозите, появили се също чрез западни оригинали. Той посочва преводите от гръцки език на Г. Бетс, който дава понятието στρατιώτης, когато се има предвид „рицар“, като се застрахова, че има семантична промяна в нейното значе- ние (Betts 2018: XXXIV). А в самите френски romans d‘Antiquité „понятието chevalier (ри- цар) е най-вероятен превод на думите miles (войник) и eques (конник)“ (Petit 2002: 101).

Така отново на преден план излиза връзката между отделните понятия за сред- новековните аристократи в различните евро- пейски държави. Изследователите отбелязват описаните в романа отношения на васалитет между благородниците, на рицарска доблест („витежство“); споменаването на наследстве- ните имоти от типа на феода – „бащините“; на рицарски турнири с двубои, в които се чупят копия (... и стекша се ѡба копїа ѡбломише...); на стрелба и изкусна езда; дори на наличието на хералдически изображения29. Р. Маринкович

29 В Александрида става дума за хералдически мотив (белѣгь) с изображение на лъв върху щитовете.

   86 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 подчертава, че сръбската Александрида е из- раз на „вече формиран стил, който има уста- новени изрази за феодалния начин на живот и разбиране“ (Маринковић 1986а: 29 – 30).

Милош Живкович разглежда Александ- рида и Троянската притча в неразривна връз- ка и е категоричен, че идеята за рицарството или „витежството“ е заета в сръбския ръко- пис от романа за Троянската война (Живко- вић 2023: 162). В този ред на мисли едва ли е случайно, че един от най-добрите преписи на това литературно произведение се намира в българската Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ под No 771. Става дума за открит по българските земи екземпляр от 30-те – 40-те години на XV в., съдържащ и множество миниатюри. В него един до друг са вместени и двата рицарски романа – Тро- янската притча и Александрида (Софиjска илустрована Александрида, 1987). Заключе- нието на изследователите е, че „независимо от факта, че е възникнал в сръбско книжовно средище, ръкописът дълги векове е бил из- ползван в българска езикова среда“ (Христо- ва, Христова-Шомова 2015: 9).

Милош Живкович е добре запознат със съвременните изследвания върху феодализма и по-точно с публикациите на Сюзън Рей- нолдс, в които се ограничава силно зоната за неговото разпространение в Европа. Сръбски- ят учен предлага нестандартния поглед на ли- тературен историк върху проблема, цитирай- ки известния проучвател на средновековната поезия Родерик Бийтън. Той не смята феода- лизма за характерен на византийския свят, но вижда използването на неговите мотиви като внушение на въображаеми репрезентации на Запада (Beaton 2003: 155).

Това води до още една възможност тер- минът „феодализъм“ да се използва при изу- чаване историята на балканските народи от ХІV в. Естествено, литературата не предава точно „фактическата“ картина на света. Сръб- ската Александрида е в духа на „латинските“

романи, като взема идеята за „витежство“ (ри- царство) чрез Троянската притча. Византий- ските и южнославянските любовно-рицарски произведения създават свои собствени, спе- циални изрази, които Живкович нарича „ли- тературен феодализъм“. Ето защо, когато се говори за сръбската Александрида, може да се използва терминът „феодализъм“, но в ка- вички. Но той смята, че понятието „феодали- зъм“ все пак има реален смисъл на Балканите в средата на ХІV в. (Живковић 2023: 192).

От казаното дотук следва да се заключи, че в личната библиотека на цар Иван Алек- сандър Асен през ХІV в., наред с преписите на Манасиевата хроника и вместената там Троянска притча, вероятно е имало и пре- пис на западния роман за Александър. Със сигурност там се намирали и други рицар- ски четива, с които се образовали царските деца и други високопоставени лица в двора. А използваните термини не са били само на книга, но са имали място в реалния живот на българското общество. Едно общество, което със сигурност е вървяло към феодализация от западен тип – процес, прекъснат по най-груб и безцеремонен начин от варварското осман- ско нашествие.

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 87

Николай Овчаров

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА (REFERENCES)

Ангелов 2003: П. Ангелов. Институции и ад- министративна уредба на средновековна България. – В: История на българите. От древността до края на ХVІ в. Со- фия, 2003, 396 – 405. [P. Angelov. Insti- tutsii i administrativna uredba na srednove- kovna Bulgaria. – V: Istoria na balgarite. Ot drevnostta do kraya na ХVІ v. Sofia, 2003, 396 – 405.]

Афанасьева 1984: Е. Афанасьева. К вопросу о связах древнегреческой, среднегре- ческой и сербской редакций романа об Александре Македонском. – В: Древ- нерусская литература, источникове- дение. Ленинград, 1984. [E. Afanaseva. K voprosu o svyazakh drevnegrecheskoy. srednegrecheskoy i serbskoy redaktsiy ro- mana ob Aleksandre Makedonskom. – V: Drevnerusskaya literatura. istochnikove- denie. Leningrad. 1984.]

Билярски 1998: И. Билярски. Институции- те на средновековна България. Второ български царство (XII – XIV век). Со- фия: УИ „Св. Климент Охридски“, 1998. [I. Bilyarski. Institutsiite na srednovekovna Bulgaria. Vtoro balgarski tsarstvo (XII – XIV vek). Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]

Божилов и др. 2010: И. Божилов, А. Тотома- нова, И. Билярски. Борилов синодик. Из- дание и превод. София: ПАМ, 2010. [I. Bozhilov, A. Totomanova, I. Bilyarski. Bo- rilov sinodik. Izdanie i prevod. Sofia: PAM, 2010.]

Бубало 2010: Ђ. Бубало. Душанов законик. Београд, 2010. [Đ. Bubalo. Dušanov za- konik. Beograd, 2010.]

Бубало 2015: Ђ. Бубало. Время Законника Стефана Душана. – В: Вестник Волго- градского государственного универси- тета, 20, 2, 2015. [Đ. Bubalo. Vremya Zakonnika Stefana Dushana. – V: Vestnik Volgogradskogo gosudarstvennogo univer- siteta, 20, 2, 2015]

Велинова 2013а: В. Велинова. Среднобъл- гарският превод на хрониката на Кон- стантин Манасий и неговият лите- ратурен контекст. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013. [V. Velinova. Srednobalgarskiyat prevod na hronikata na Konstantin Manasiy i negoviyat literaturen kontekst. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 2013.]

Велинова 2013б: В. Велинова. Среднобъл- гарският превод на хрониката на Кон- стантин Манасий и неговият лите- ратурен контекст. Автореферат на дисертация. София, 2013. [V. Velinova. Srednobalgarskiyat prevod na hronikata na Konstantin Manasiy i negoviyat literaturen kontekst. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 2013.]

Дворник 2001: Ф. Дворник. Славяне в евро- пейской истории и цивилизации. Москва, 2001. [F. Dvornik. Slavyane v evropeyskoy istorii i tsivilizatsii. Moskva, 2001.]

Джурова и др. 1985: А. Джурова, К. Стан- чев, М. Япунджич. Опис на славянски- те ръкописи във Ватиканската библио- тека. София: Свят, 1985. [A. Dzhurova, K. Stanchev, M. Yapundzhich. Opis na slavyanskite rakopisi vav Vatikanskata bib- lioteka. Sofia: Svyat, 1985.]

Жаворонков 1998: П. Жаворонков. Предста- вления Георгия Акрополита о знатности и структуре никейской знати. – Визан- тийский временник. 1998, 55 (80), Ч. 2. [P. Zhavoronkov. Predstavlenia Georgia Akropolita o znatnosti i strukture nikeys-

 Благојевић 2007: М. Благојевић. Земљорад- нички закон – средњевековни рукопис. Београд: САНУ, 2007. [M. Blagojević. Zemljoradnički zakon – srednjevekovni ru- kopis. Beograd: SANU, 2007.]

  88

Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 koy znati. – Vizantiyskiy vremennik. 1998,

55 (80), Ch. 2.]

Живковић 2023: М. Живковић. Српска Алек-

сандрида и византиjске редакциjе рома- на о Александру. Докторска дисертација, Београд, 2023. [M. Živković. Srpska Alek- sandrida i vizantijske redakcije romana o Aleksandru. Doktorska disertacija, Beo- grad, 2023.]

Живот 1860: Живот Светога Саве, написао Доментијан; на свијет издало „Друштво србске словесности“ трудом Ђ. Да- ничића. Београд, 1860. [Život Svetoga Save, napisao Domentijan; na svijet izda- lo „Društvo srbske slovesnosti“ trudom Đ. Daničića. Beograd, 1860.]

Ивановић 2014: М. Ивановић. Развитак војне службе као основ формирања властеос- ког слоја у српској средњовековној др- жави. – Војноисториjски гласник, 2014, 1. [M. Ivanović. Razvitak vojne službe kao osnov formiranja vlasteoskog sloja u srpskoj srednjovekovnoj državi. – Vojnois- torijski glasnik, 2014, 1.]

Илиев 2021: (под печат) И. Илиев. За някои съответствия между „Троянската прит- ча“ и българския юнашки епос и за произхода на последния. – В: XII меж- дународен научен симпозиум „Търнов- ска книжовна школа“. Велико Търново, 2021. [I. Iliev. Za nyakoi saotvetstvia me- zhdu „Troyanskata pritcha“ i balgarskia yunashki epos i za proizhoda na poslednia. – V: XII mezhdunaroden nauchen simpozi- um „Tarnovska knizhovna shkola“. Veliko Tarnovo, 2021.]

Ильинский 1911: Г. Ильнский. Грамоты бол- гарских царей. – В: Древности. Труды славянской комиссии Императорско- го Московского археологического об- щества, 5. Москва, 1911. [G. Ilynskiy. Gramotы bolgarskih tsarey. – V: Drevnosti. Trudы slavyanskoy komissii Imperatorsko- go Moskovskogo arheologicheskogo obsht- estva, 5. Moskva, 1911.]

Калоянов, Спасова 2011: А. Калоянов, М. Спасова. Исторически свидетелства в текстове от ХІV – ХVІ век за избитите след 1393 г. сто и десет търновски пър- венци. – България, българите и Европа – мит, история, съвремие, ІV, 2011, 1, 300 – 308. [A. Kaloyanov, M. Spasova. Is- toricheski svidetelstva v tekstove ot ХІV – ХVІ vek za izbitite sled 1393 g. sto i deset tarnovski parventsi. – Bulgaria, balgarite i Evropa – mit, istoria, savremie, ІV, 2011, 1, 300 – 308.]

Коцева 1980: Е. Коцева. Приписка 1350/1360 гг. в сборнике Прывослава (Рукопись времени Иоанна Александра и Иоанна Шишмана, хранящийся в Софийской Народной библиотеке им. Кирилла и Мефодия). – Вyzatinobulgariсa, 6, 1980, 247 – 258. [E. Kotseva. Pripiska 1350/1360 gg. v sbornike Prыvoslava (Rukopisy vre- meni Ioanna Aleksandra i Ioanna Shishma- na, hranyashtiysya v Sofiyskoy Narodnoy biblioteke im. Kirilla i Mefodia). – Vyzati- nobulgarisa, 6, 1980, 247 – 258.]

Кршљанин 2013: Н. Кршљанин. Српске средњевековне повеље као извор Душа- новог Законика, докторска дисерта- ција. Универзитет у Београду, правни факултет. Београд, 2013. [N. Krshљ- anin. Srpske sredњevekovne poveљe kao iz- vor Dushanovog Zakonika, doktorska dis- ertatsiјa. Univerzitet u Beogradu, pravni fakultet. Beograd, 2013.]

Маринковић 1961 – 1962: Р. Маринкович. Jужнословенски роман о Троjи. – Ана- ли филолошког факултета. Београд- ски универзитет. Св. 1 1961 – 1962. [R. Marinkovič. Južnoslovenski roman o Tro- ji. – Anali filološkog fakulteta. Beogradski univerzitet. Sv. 1 1961 – 1962.]

Маринковић 1986а: Р. Маринковић. Р. Ро- ман као књижевни род у средњовековној књижевности Јужних и Источних Сло- вена. Радмила Маринковић (ур.). Роман о Троји. Роман о Александру Великом.

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 89

Николай Овчаров

Београд: Просвета – Српска књижевна задруга, 1986. [R. Marinković. R. Roman kao književni rod u srednjovekovnoj kn- jiževnosti Južnih i Istočnih Slovena. Radmi- la Marinković (ur.). Roman o Troji. Roman o Aleksandru Velikom. Beograd: Prosveta – Srpska književna zadruga, 1986.]

Маринковић 1986б: Р. Маринковић. Јужнос- ловенски Роман о Троји. Радмила Ма- ринковић (ур.). Роман о Троји. Роман о Александру Великом. Београд: Просвета – Српска књижевна задруга, 1986. [R. Marinković. R. Roman kao književni rod u srednjovekovnoj književnosti Južnih i Is- točnih Slovena. Radmila Marinković (ur.). Roman o Troji. Roman o Aleksandru Veli- kom. Beograd: Prosveta – Srpska književna zadruga, 1986.]

Матеич 1980: П. Матеич. Ефрем и български сборник от края на ХІV в. – В: Търнов- ска книжовна школа. ІІ, 1. София, 1980. [P. Mateich. Efrem i balgarski sbornik ot kraya na ХІV v. – V: Tarnovska knizhovna shkola. ІІ, 1. Sofia, 1980.]

Милтенова 2003: А. Милтенова. Похвали за български владетели. – В: Старобългар- ска литература. Енциклопедичен реч- ник. София, 2003. [A. Miltenova. Pohvali za balgarski vladeteli. – V: Starobalgarska literatura. Entsiklopedichen rechnik. Sofia, 2003.]

Мининкова 2004: Л. Мининкова. Дружинник домонгольской Руси: общественный ста- тус и эволюция. – Известия вузов. Севе- рокавказкий регион. Общественные нау- ки, 2004, No 2. [L. Mininkova. Druzhinnik domongolskoy Rusi: obshchestvennyy sta- tus i evolyutsiya. – Izvestiya vuzov. Severo- kavkazkiy region. Obshchestvennye nauki. 2004. No 2.]

Николов 2002: Й. Николов. История на сред- новековния свят. Т. I. Средновековно об- щество. Феодализъм и феодални отно- шения. София, 2002. [Y. Nikolov. Istoria na srednovekovnia svyat. T. I. Srednove-

kovno obshtestvo. Feodalizam i feodalni

otnoshenia. Sofia, 2002.]

Овчаров 1996: Н. Овчаров. Последната война

на цар Иван Шишман. – Palaeobulgari- ca, XX, 1996, 1, 62 – 85. [N. Ovcharov. Poslednata voyna na tsar Ivan Shishman. – Palaeobulgarica, XX, 1996, 1, 62 – 85.]

Овчаров 2016: Н. Овчаров. Цар Иван Шиш- ман. Защитникът на Отечеството. София, 2016. [N. Ovcharov. Tsar Ivan Shishman. Zashtitnikat na Otechestvoto. Sofia, 2016.]

Овчаров 2022а: Н. Овчаров. Господарите на Крън и техните съкровища. София, 2022. [N. Ovcharov. Gospodarite na Kran i tehnite sakrovishta. Sofia, 2022.]

Овчаров 2022б: Н. Овчаров. Крънският апа- наж и въпросът за навлизането на фео- дални отношения в България през ХІV в. – Епохи, ХХХ, 2022, 1, 88 – 104. [N. Ovcharov. Kranskiyat apanazh i vaprosat za navlizaneto na feodalni otnoshenia v Bulgaria prez ХІV v. – Epohi, XXX, 2022, 1, 88 – 104.]

Овчаров 2023: Н. Овчаров. Семантичен ана- лиз на изображенията върху известния капител на цар Михаил III Шишман от Царевец във Велико Търново. – Извес- тия на Националния исторически музей, ХХХVІ, 2023, 243 – 262. [N. Ovcharov. Semantichen analiz na izobrazheniyata varhu izvestnia kapitel na tsar Mihail III Shishman ot Tsarevets vav Veliko Tarno- vo. – Izvestia na Natsionalnia istoricheski muzey, ХХХVІ, 2023, 243 – 262.]

Овчаров, Стоименов 1994: Н. Овчаров, Д. Стоименов. Нови виждания за цар Иван Шишман и края на Търновското царство по данни от средновековните ръкопи- си. – Palaeobulgarica, XXIII, 1999, 4. [N. Ovcharov, D. Stoimenov. Novi vizhdania za tsar Ivan Shishman i kraya na Tarnovskoto tsarstvo po danni ot srednovekovnite ra- kopisi. – Palaeobulgarica, XXIII, 1999, 4.]

  90 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

 Овчаров, Коджаманова 2003: Н. Овчаров, Д. Коджаманова. Перперикон и околните твърдини през Средновековието. Кре- постното строителство в Източни- те Родопи. София, 2003. [N. Ovcharov, D. Kodzhamanova. Perperikon i okolnite tvardini prez Srednovekovieto. Krepostno- to stroitelstvo v Iztochnite Rodopi. Sofia, 2003.]

 Павловић 2012: B. Павловић. Роман о Алек- сандру Великом у средньовековноj Ср- биj: Витешки модел и портрет влада- ра-ратника. – В: Зборник Матице срп- ске за историjу. 85, Нови Сад, 2012. [B. Pavlović. Roman o Aleksandru Velikom u srednьovekovnoj Srbij: Viteški model i portret vladara-ratnika. – V: Zbornik Mati- ce srpske za istoriju. 85, Novi Sad, 2012.]

 Поляковская 2003: М. Поляковская. Визан- тия в контексте европейской средне- вековой государственности: Проблема лидера и темпов развития – Византия. Византийцы. Византинисты. Екате- ринбург, 2003. [M. Polyakovskaya. Vizan- tiya v kontekste evropeyskoy sredneveko- voy gosudarstvennosti: Problema lidera i tempov razvitiya – Vizantiya. Vizantiytsy. Vizantinisty. Ekaterinburg. 2003.]

 Попов 2011: С. Попов. Замъкът в Европа и България през Средните векове. София: Колхида, 2011. [S. Popov. Zamakat v Ev- ropa i Bulgaria prez Srednite vekove. Sofia: Kolhida, 2011.]

Попов 2017: Т. Попов. Българската държав- на традиция във Влашката низина, Молдова и Бесарабия от края на ХII до края на ХV в. София: Пропелер, 2017. [T. Popov. Balgarskata darzhavna traditsia vav Vlashkata nizina, Moldova i Besarabia ot kraya na ХII do kraya na ХV v. Sofia: Pro- peler, 2017.]

Попов 2019: Т. Попов. Влияние на българ- ската държавна традиция върху инсти- туциите на Дунавските княжества (XIV – XVII в.). – В: ГСУ ИФ. Т. 103, 2019. [T.

Popov. Vliyanie na balgarskata darzhavna traditsia varhu institutsiite na Dunavskite knyazhestva (XIV – XVII v.). – V: GSU IF. T. 103, 2019.]

Попруженко 1928: М. Попруженко. Синодик царя Борила. – В: Български старини. София, 1928. [M. Popruzhenko. Sinodik tsarya Borila. – V: Balgarski starini. Sofia, 1928.]

Словарь 1975: Словарь русского языка ХІ – ХVІІ вв. ІІ. Москва, 1975. [Slovar‘ russko- go yazyka ХІ – ХVІІ vv. ІІ. Moskva, 1975.]

Софиjска илустрована Александрида 1987:

Софиjска илустрована Александрида. Фототипско издање (съвместно изда- ние на Българската и Сръбската архео- графска комисия). Београд. 1987. [Sofi- jska ilustrovana Aleksandrida. Fototipsko izdanje (sъvmestno izdanie na Bъlgarskata i Srъbskata arheografska komisiя). Beo- grad. 1987.]

Тарановски 1996: Т. Тарановски. Историја спрпског права у Немањиħкој држа- ви. Београд, 1996. [T. Taranovski. Istori- ja sprpskog prava u Nemanjiħkoj državi. Beograd, 1996.]

Фасмер 1986: М. Фасмер. Этимологический словарь древнерусского языка. I. Мос- ква, 1986 – 1987. [M. Fasmer. Etimolog- icheskiy slovar drevnerusskogo yazyka. I. Moskva. 1986 – 1987.]

Фомичева 2018: А. Фомичева. „Нерыцарское“ в рыцарском: особенности состава лек- сико-тематической группы „оружие“ в средневерхненемецкой куртуазной ли- тературе. – Stephanos, 3, 2018, 29. [A. Fomicheva. „Nerytsarskoe“ v rytsarskom: osobennosti sostava leksiko-tematich- eskoy gruppy „oruzhie“ v sredneverkhne- nemetskoy kurtuaznoy literature. – Stepha- nos, 3, 2018, 29.]

Фомичева 2022: А. Фомичева. Эволюция лек- сической синонимии в средневерхнене- мецком эпосе. Диссертация на соискание ученой степени кандидата филол. Наук.

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 91

Николай Овчаров

Москва, 2022. [A. Fomicheva. Evolyutsiya leksicheskoy sinonimii v sredneverkhnene- metskom epose. Dissertatsiya na soiskanie uchenoy stepeni kandidata filol. Nauk. Moskva. 2022.]

Beaton 2003: R. Beaton. The Medieval Greek Romance. New York, London: Routledge, 2003.

Betts 2018: G. Betts. Three Medieval Greek Romances: Velthandros and Chrysandza, Kallimachos and Chrysorroi, Livistros and Rodamni. Edited and translated by Gavin Betts. Routledge: Abingdon, 2018.

Bloch 1939: M. Bloch. La société féodale. Paris, 1939.

Bogdan 1903: I. Bogdan. Un hrisoval lui Mir- cea cel Bătrîn din 10 iunie 1415. – Analele Academiei Romane, XXVI, 1903, 4.

Bogdan 1905: I. Bogdan. Documente privitoare la relațiile Țării Românești cu Brașovul și cu Țara Ungurească în sec. XV și XVI. Volumul 1 – 1413 – 1508. Bucuresti. 1905.

Constantinescu 1942: N. Constantinescu. For- marea „vitejilor“ la romani in evul mediu. București, 1942.

Contamine 2004: P. Contamine. Guerre, état et société à la fin du Moyen Âge Études sur les armées des rois de France 1337 – 1494. Éditions de l’École des hautes études en sciences sociales Paris, I, 2004.

Documenta 1966: Documenta Romaniae His- torica. B. Ţara Românească. Vol. I (1247 – 1500), ed. Panaitescu P. P. şi Mioc D. Bu- cureşti, 1966.

Froissart 1860: J. Froissart. Chroniques. éd. S. Luce, G. Raynaud, L. et A. Mirot, t. IV. Paris, 1860.

Ganshof 1944: F. Louis Ganshof. Qu‘est-ce que la féodalité. Bruxelles, 1944.

Georgescu 1981: V. Georgescu. Bizanţul şi in- stituţiile româneşti pînă la mijlocul secolu- lui al XVIII-lea. București, 1981.

Haldon 1993: J. Haldon. The State and the Trib- utary Mode of Production. Londres-New York, 1993.

Hintze 1929: O. Hintze. Wesen und Verhereitung des Feudalismus. – In: Sitzungsberichte der Preussichen Academie der Wissenchaften. Philosophich-Historiche Klasse. Leipzig, 1929.

 Христова, Христова-Шомова 2015: Б. Хрис- това, И. Христова-Шомова. Древен ис- тинен оракул. – Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“ Философски фа- култет. Специалност Библиотечно-ин- формационни науки, VІІ, 2015. [B. Hris- tova, I. Hristova-Shomova. Dreven istinen orakul. – Godishnik na SU „Sv. Kliment Ohridski“ Filosofski fakultet. Spetsialnost Bibliotechno-informatsionni nauki, VІІ, 2015.]

 Цолић 2021: А. Цолић. Синтаксичке одлике Романа о Троји. Докторска дисертација. Нови Сад, 2021. [A. Colić. Sintaksičke odlike Romana o Troji. Doktorska disert- acija. Novi Sad, 2021.]

Цонев 1892: Б. Цонев. За произхождението на Троянската притча. – В: Сборник за народни умотворения. VІІ. София, 1892. [B. Tsonev. Za proizhozhdenieto na Troy- anskata pritcha. – V: Sbornik za narodni umotvorenia. VІІ. Sofia, 1892.]

Шкриванић 1955: Г. Шкриванић. Прилог за разjашњењие неких назива оружиjа у народних умотворинами, НJ, н. с., св. 3-4, 1955. [G. Škrivanić. Prilog za raz- jašnjenjie nekih naziva oružija u narodnih umotvorinami, NJ, n. s., sv. 3 – 4, 1955.]

Bagge et al. 2011: S. Bagge, M. Gelting, T. Lind- kvist (eds). Feudalism: new landscapes of debate. Turnhout, 2011.

Bartusis 1982: М. Bartusis. On the Status of Stratiotai during the Late Byzantine Peri- od. – Zbornik radova Bizantojskog institu- ta, 21, 1982.

Bartusis 1992: M. Bartusis. The late Byzantine army: arms and society, 1204 – 1453. Phil- adelphia: University of Pennsylvania Press, 1992.

  92

Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Iorga 1970: N. Iorga. Istoria armatei romane. Vol. I. București, 1970.

Istoria Tǎrii Romînești 1960: Istoria Tǎrii Romînești, 1290 – 1690: Letopisețul Can- tacuzinesc, Întocmitǎ de C. Grecescu și D. Simonescu. București, 1960.

Ivanova 1988: K. Ivanova. Un renseignement nouveau dans un manuscript bulgare du XIVs. аu sujet de la résistance du tsar Ivan Sisman contre les Ottomans près de Nico- pol. – Etudes balkaniques, 1, 1988, 88 – 94.

Kałužniacki 1971: E. Kałužniacki. Werkе dеs Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375 – 1393). London, 1971.

Kazhdan 1993: A. Kazhdan. State, feudal and private economy in Byzantium. – Dumbar- ton Oaks Papers. 47, 1993.

Kazhdan, Constable 1982: A. Kazh dan, G. Constable. People and Power in Byzan- tium. Washington, 1982.

Maksimovic 1988: L. Maksimovic. The Byzan- tine Provincial Administration under the Palaiologoi. Amsterdam, 1988.

Malatras 2023: C. Malatras. Social Stratification in Late Byzantium. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2023.

Miklosich 1866: F. Miklosich. Lexicon palae- oslovenico-graeco-latinum. Wien. 1862 – 1866.

Obolensky 1971: D. Obolensky. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500 – 1453. New York, 1971.

Oikonomides 1998: N. Oikonomides. Liens de vassalité dans un apanage byzantin du XIIe siècle. – In : AETOS. Studies in hon. Cyril Mango. Stuttgart-Leipzig, 1998.

Ostrogorsky 1954: G. Ostrogorsky. Pour l‘his- toire de la féodalité byzantine. Traduction française de Henri Grégoire, publiée avec la collaboration de Paul Lemerle (Corpus Bruxellense Historiae Byzantinae. Subsid- ia I.). Bruxelles, 1954.

Ostrogorskij 1971: G. Ostrogorskij. Observa- tions on the Aristocracy in Byzantium. – Dumbarton Oaks Papers, 25, 1971.

Ovcharov 1997: N. Ovcharov. Le tsar bulgare Ivan Alexander II. – Etudes balkaniques, 1997, 3 – 4.

Panaitescu 1936: P. Panaitescu. Mihai Viteszul. București, 1936.

Рatlagean 2007: É. Рatlagean. Un Moyen Âge grec. Byzance IXe – XVe siècle. Paris, 2007. Petit 2002: A. Petit. L‘anachronisme dans les ro- mans antiques du XIIe siècle: Le Roman de Thèbes, Le Roman d‘Enéas, Le Roman de

Troie, Le Roman d‘Alexandre. Paris, 2002. Reynolds 1994: S. Reynolds. Fiefs and Vassals: The Medieval Evidence Reinterpreted. Ox-

ford, 1994.

Šarkić 2010: S. Šarkić. Pravni položaj vlastele u

srednjovekovnoj Srbiji. – Zbornik radova

Pravnog fakulteta, 44, 2010, 1.

Stanescu 1971: E. Stanescu. Les Vlahoi de Kin- namos et de Choniates et la presence mil- itaire byzantine au Nord du Danube sous les Conunenes. – Revue des études sud-est

européennes, 9, 1971, 3.

Watanabe 1965: К. Watanabe. Problèmes de la „féodalité“ byzantine: une mise au point sur les diverses discussions. – Hitotsubashi Journal of Arts and Sciences, 5 – 6, 1965.

Проф. д.и.н. Николай Овчаров,

почетен професор на Стопанска академия „Димитър Ценов“, гр. Свищов, aia_ira@abv.bg

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

  Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 93

Stoicescu 1968: N. Stoicescu. Curteni si sluji- tori. București, 1968.

 

Цжжжбббзжжбб

Загадката,наречена

„феодализъм“

Темата за аристокрацията през епохата на Средновековието е тясно свързана с въпро- са за феодализма1. Спокойно може да се каже, че дискусията за неговото съществуване в Ев- ропа продължава повече от век. От чисто нау- чен спор към средата на миналото столетие тя прерасна в ожесточена идеологическа борба, когато марксистката историографска школа наблегна върху начина и модела на производ- ство, осъществявано чрез експлоатация на зависимото крепостно селячество, изплаща- не на феодална рента и т.нар. класова борба между господстващата и потиснатата класа. В този модел всичко изглеждаше изяснено, но с времето се разбра, че той съвсем не обяс- нява задоволително обществените процеси.

Ето защо е необходимо да разгледам накратко развитието на изследванията в науч- ното направление, определяно у нас преди 1989 г. като „буржоазна историография“. През първата половина на ХХ в. те са доминирани от схващанията на Марк Блок, който в пуб- ликуваната си през 1939 г. книга „La société féodale“ (Bloch 1939) определя Европа от ІХ – ХІІІ в. като уникална амалгама от „запад- ни, мюсюлмански, византийски и славянски“ черти. Той изследва феодализма от гледна точка на колективната психология чрез на- чина на мислене на хората от онова време, в това число на селяните, които до този момент фактически не са били забелязвани. Негови- ят съвременник Ото Хинце пък обръща вни- мание на приспособяването на варварските народи към старите антични институции и в този смисъл приема феодализма като син- тез между едните и другите (Hintze 1929: 89, 108).

1 Авторът в момента работи по голямо изследване върху аристокрацията на Второто българско царство. Предлаганата студия е част от тази разработка.

Годините след Втората световна вой- на са белязани от идеите на белгийския ме- диевист Франсоа Луи Гансхоф. Според него феодализмът е система от вертикални йерар- хични връзки и подчинение между сеньори и васали, свързани чрез клетви за вярност и военна служба, носена срещу предоставяне- то на земя. В този смисъл той е съществувал единствено сред благородниците, докато ог- ромната част от останалото население била изцяло закрепостена и натоварена с произ- водството на храни и блага за тях. Гансхоф обаче подчертава, че тази форма на общест- вена организация се проявява в „чист“ вид само през ХІ – ХІV в. и то в района с богати германо-римски традиции между реките Ло- ара и Елба, т.е. в Северна Франция и Западна Германия (Ganshof 1944).

Краят на ХХ в. е вече времето на кри- тичното направление на британската изсле- дователка Сюзън Рейнолдс (Reynolds 1994). Тя отхвърля старите идеи за феодализма и представя средновековно общество, структу- рирано чрез „хоризонтални“ групи. Рейнолдс предлага фундаментална ревизия на общо- приетите концепции за феодализма, твър- дейки, че теорията за феодите и васалитета, която е централна за разбирането на средно- вековното общество в продължение на веко- ве, всъщност се основава на неразбиране на първичните източници. Тя смята, че използ- ваните в документите от ХІІ – ХІІІ в. термини не притежават непременно значенията, при- писвани им от днешните историци. Според нея пряката собственост върху земята през Средновековието е била по-разпространена, отколкото се смята, а упадъкът на централ- ната власт в държавите от Западна Европа е силно преувеличен.

Тези нови виждания предизвикват през ХХІ в. специална конференция, проведена в Берген през септември 2006 г. Издадени в отделна книга през 2011 г., докладите от нея

Аристокрацията на Второто българско царство според официалните...

   Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 

провокират дори с названието: „Феодализмът. Новите пейзажи на дебата. Средновековната провинция“ (Bagge et al. 2011). Интересният момент в този дебат е привличането на данни и от по-странични европейски страни – скан- динавските държави, Унгария, Румъния и др.

Направените изводи са много любо- питни (Bagge et al. 2011: 12 – 13). Основният доклад е на С. Рейнолдс, но нейните крайни възгледи не са посрещнати еднозначно. Меж- ду авторите се очертава съгласие, че идеята за монарха, като първоначален собственик на всички владения, е правна фикция от ХІІ – ХІІІ в. Феодите не винаги са дарения от краля или висш господар и не е имало задължител- на връзка между васалитет и феод. Реалният феодализъм наистина се различава от „чис- тата“ картина на Гансхоф, който по принцип визира определен район от Стария континент. Участниците в симпозиума обаче се обединя- ват около идеята, че е прибързано да се обявя- ва краят на неговата теория.

Също така се приема, че ареалът на „класическия“ феодализъм трябва да се раз- шири с районите на Южна Франция и вероят- но на Испания. В останалата част на Европа т.нар. феодализъм никога не е съвсем „чист“. Оказва се, че някъде селяните притежават земята, а другаде сеньорите отиват на заден план от бързо развиващите се градове. На друго място някой могъщ господар налага ис- тинска власт, а не само авторитета и правото си на „помощ и съвет“ върху своите васали. На практика европейският свят през Средно- вековието се оказва много по-сложен и разно- образен.

Пример в това отношение са Дания и Унгария. И двете страни били гъсто населе- ни, имали много земеделска земя и успешно усвоявали западните военни технологии, кое- то води до рязко разграничение между военен елит и зависимо селско население. Тези крал- ства се интегрират добре в западния христи-

янски свят, а техните елити приемат западно- европейските феодални институции. И все пак авторите виждат много черти, които раз- граничават Дания и Унгария от класическия модел на Гансхоф.

За нас е важна статията на Козмин По- па-Горяну за развитието на феодализма в от- въддунавските княжества Влахия и Молдова през ХІV – ХVІІ в. Той отбелязва проблемите в изследванията, причинени от политизация- та на термина „феодализъм“ в комунистичес- ките държави. Това е направило впечатление и на тримата уважавани редактори на тома, които подчертават, че макар да „е трудно да се говори за истински феодализъм“ във Влахия и Молдова, то там несъмнено има „паралели с феодалното владение, както и с васалитета“ (Bagge et al. 2011: 12, 217 – 232).

Този извод е особено ценен, защото насочва към проблема за т.нар. византийски феодализъм. А без съмнение той пряко засяга и България, която през цялата средновековна епоха се развива под силното влияние на Из- точната Римска империя.

Въпросът за навлизането на феодални отношения във Византия и близките до нея страни2 през ХІІ – ХV в. е един от основните в науката. Както и общо за феодализма в Евро- па, в по-ранната и повлияна от марксистките идеи историография, като че ли всичко е под- редено. Водени от позицията, че феодализ- мът е задължителен етап от историческото развитие, учените от това направление създа- ват рамка, достатъчно широка, за да включи византийския кръг поне в последния етап от развитието му. Приравнявайки безусловно късновизантийското със западното общество, те характеризират феодализма като „наличие на сеньориално имение, населено от зависими

2 За означаване общността от народи, формирана през Средновековието под византийското религиозно и кул- турно влияние, бих използвал въведения от британския учен Д. Оболенски термин Byzantine commonwealth (Obolensky 1971)

селяни“ или „упражняване на публична власт от частни лица“, т.е. като социална система, белязана от „териториалния аспект на поли- тическите отношения и политическия аспект на териториални отношения“ (Watanabe 1965: 5, 32 – 40; 6, 8 – 24; Kazhdan, Constable 1982: 6 – 7; 118 – 121).

Паралелно с марксистите, т.нар. ви- зантийски феодализъм се приема и от учени немарксисти, каквито са най-вече предста- вителите на руската школа. Още преди ре- волюцията руските историци смятат, че фе- одализмът е по-общо явление. През 1933 г. Александър Василиев публикува теория, спо- ред която западната форма на феодализъм е част от общ процес, започнал както там, така и във византийския свят от късната Римска империя. А руският емигрант Георгий Остро- горски създава през 50-те години на ХХ в. цялостна концепция за византийския феода- лизъм (Ostrogorski 1954).

Според Острогорски феодалната перс- пектива пред Византия се открива през ХІ в., когато едрата аристокрация взема имперска- та власт. Той свързва този процес с появата на пронията (pronoia, гр. πρόνοια, буквално „грижа“, „попечение“, но и „провидение“). Най-общо това представлява предоставя- не от страна на императора на фискални и ползвателски права върху определен набор от източници на приходи на даден индивид или група лица. В по-късните си изследвания Г Острогорски директно приравнява pronoia към феодалното владение (Ostrogorski 1971: 17). В същото изследване той слага знак за ра- венство между византийската аристокрация и западното благородство, а оттам – на визан- тийското със западното феодално общество.

Много интересна е еволюцията на друг руски емигрант – Александър Каждан, който в ранните си години е на марксистки позиции. Към края на ХХ в. той формулира теория, предизвикала доста дебати в науката

(Kazhdan 1993: 83 – 100). Ученият приема, че във Византия са съществували и трите форми на собственост – частна, феодална и държав- на. Феодалните отношения идват след тези, които са основани на частната собственост, а накрая, докато съвпадат, те се допълват, а не си противоречат.

Каждан разсъждава върху факта, че ако представата за феодалната система се ограни- чи по схващанията на Гансхоф до йерархич- ната структура на господстващата класа, Ви- зантия несъмнено остава извън нея. През ХІІ – ХІІІ в. западни наблюдатели подчертават традиционно нейерархичния състав на визан- тийското общество, но по-късно там очевидно се появяват форми на йерархия, напомнящи за западните институции. Ето защо Каждан предлага за византийския свят да се използва по-широка рамка, а самите отношения нари- ча „квазифеодални“. За него феодализацията там е ясна, но задължително трябва да се има предвид, че държавата в лицето на василев- са остава собственик на цялата земя. Оттук произлизат трудностите при обяснението на характера на такива „условни дарения“ (по Е. Арвайлер) като пронията и харистикията.

По същото време зад идеята за феода- лизацията във Byzantine commonwealth заста- ват учени като Л. Максимович и Дж. Халдън (Maksimovic 1988; Haldon 1992). Н. Ико- номидес пък смята крайно твърдението, че „феодализмът е безполезна концепция“. Той настоява западният феодален модел да бъде поставен в перспектива и така ще е „по-поле- зен и дори необходим интелектуален инстру- мент за разбиране на източното Средновеко- вие“. А византийската икономическа система по същество е „същата, която познаваме за западния феодализъм“ (Oikonomides 1998: 257 – 263).

Евлин Патладжан разглежда тези мне- ния и застава на позиция, че Византия има място в общата европейска ситуация, в която

 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2 65

Николай Овчаров

навсякъде на преден план излиза родството и лоялността, воинското дело и християнска- та идея. Там със сигурност тези отношения се развиват по-бавно, отколкото в латинския Запад, но в крайна сметка по сравним начин, прекъснат грубо от османското нашествие. Мощното значение на държавата във Визан- тия обаче дава по-друг курс на феодализация, която се развива най-вече в самото сърце на империята – Константинопол (Рatlagean 2007: 392 – 393).

Противници на съществуването на фео- дализъм във византийския свят също не липс- ват, като те са основно от френската школа. За пионера на академичната история на Визан- тия във Франция Алфред Рамбо (1842 – 1905) отговорът на въпроса за византийски феода- лизъм според традиционната дефиниция за почит, васалитет и феод, е отрицателен. За Пол Льомерл и неговите ученици това е ясно и дори не подлежи на обсъждане. Той отхвър- ля всяко „изкушение за феодализъм“, без оба- че да дефинира какво има предвид. Льомерл е последван от отказа на Елене Арвайлер и Давид Якоби, като само Никола Зворонос не е съгласен, имайки предвид клетвата за ло- ялност към императора. Е. Патладжан смята, че такива категорични становища не почиват толкова на факти, колкото на едно вкоренено културно пристрастие (Рatlagean 2007: 47).

Дори критично настроените учени признават, че през ХІІ – ХV в. има видими сходства между западните и византийските институции. Макар да отричат съществуване- то на „класически“ феодализъм, те въвеждат термини като „тенденция за феодализация“ и „процеси на феодализация“ във Византия (Bartusis 1992: 358 – 360; Поляковская 2003: 30 – 32). Показателно в това отношение е последното изследване на Христос Малатрас. Този учен е сред последователите на С. Рей- нолдс и по принцип е настроен критично към термина „феодализъм“ (Malatras 2023: 23 –

25). И все пак той коректно отбелязва силното развитие на хоризонталните и вертикалните социални връзки в късновизантийското об- щество, макар те да не достигат до отноше- нията в средновековна Западна Европа. На практика това се доближава до феодалния модел на отношенията васал – лорд, въпреки че във византийския свят последната стъпка – институционализирането, никога не се е със- тояла (Malatras 2023: 225, 436 – 437).

На фона на толкова много изследвания, касаещи проблемите на феодализма въобще, и в частност на т.нар. византийски феодали- зъм, е странно, че у нас почти липсват таки- ва разработки. По отношение на общите те- оретични постановки за феодализма, нашата наука е още на нивото едва ли не на лекциите на Йордан Николов от миналия век (Николов 2002). Не е много по-различна и ситуацията с дискутирания въпрос за т.нар. византийски феодализъм, където продължават да доми- нират марксическите разбирания. До голяма степен това се отнася и до изследването на обществения строй във Второто българско царство през ХІІ – ХІV в.

Всъщност последните проучвания по- казват много сериозно навлизане на феодал- ни отношения на Балканите през тази епоха. Преди всичко ясно се наблюдава промяна в типа крепостно строителство, като много твърдини са преустроени според феодалните разбирания (Овчаров, Коджаманова 2003: 69 – 71; Попов 2011). Със сигурност у нас и в съседните страни през ХІV в. започва изграж- дане на истински феодални замъци, за които има и писмени данни. Такива са например резиденцията на Йоан Кантакузин Питион до Димотика, крепостта Вукелон при с. Маточи- на, Свиленградско, Пирковата кула в Кюстен- дил, унищожената днес резиденция на крън- ските деспоти в Казанлък, редица сръбски крепости (Овчаров 2022а).

  66 Пловдивски исторически форум/Plovdivski istoricheski forum, VII (2023), 2

Примерите от фортификационното строителство безусловно се подкрепят от раз- лични западноевропейски феодални „моди“, намерили добър прием и в България, Сърбия и Византия през втората половина на ХІІІ – ХІV в. Става дума за даряването от царя на позлатени рицарски колани, завещавани от наградения само на най-големия син, насле- дявал феодалната собственост – „бащината“; за връчването на благородника от страна на монарха на обшита с бисери дреха, наследя- вана пак от старшия син; за подаряването от сюзерена на сребърна чаша за пиене на вино; за носенето на масивни сребърни позлатени или златни наушници – инсигнии на благо- родните дами и т.н. Закономерно през ХІV в. в Българското царство се появява една от висшите форми на феодалните отношения – хералдиката (Овчаров 2023: 243 – 262).

Естествено се достига и до промени в социалните отношения, което много добре се илюстрира от навлизането на Балканите на западната система на апанажа (Овчаров 2022б: 95 – 96). А тази система за раздаване от владетелите на цели области без съмнение е свързана с въпроса за аристокрацията. През този период у нас и в съседните балкански страни се създава благородническо съсловие с йерархия, която наподобява много на запад- ната феодална йерархична стълбица. Веков- ната история на Byzantine commonwealth оба- че предполага и големи разлики. Най-важна от тях е съществуването на сложната система на служебната администрация. В изследвани- ята много често се бърка чисто служебната листа от титли и длъжности с почетните зва- ния, изразяващи принадлежността към елита. Това е обяснимо, защото в самите среднове- ковни документи не се прави рязка граница между двете. Очевидно на хората от епохата тези понятия са били познати и не се нуждае- ли от пояснение.

„Велики“ боляри, „мали“ боляри

и „войници“

През последните години с въпроса за институциите и титлите във Второто българ- ско царство са се занимавали редица автори (Билярски 1998; Ангелов 2003: 396 – 405; Попов 2017; Попов 2019: 32 – 69). Нищож- но малкото оцелели официални документи от ХІІ – ХІV в. ясно свидетелстват за съществу- ването на болярско съсловие у нас. Същевре- менно в някои грамоти, като Мрачката на цар Иван Александър Асен и Рилската на неговия син цар Иван Шишман, се прави категорич- на разлика между „боляри“ и „работници на царството“. Така отчетливо се наблюдават двете съществуващи паралелно йерархични стълбици – служебна и аристократична (Би- лярски 1998: 12 – 13; 127 – 128; 139).

Досега е известно единствено, че бо- лярите се делели на „велики“ и „мали“. Това се вижда в няколко царски грамоти, както и в Палаузовия препис на Поменика към Сино- дика на цар Борил от края на ХІV в. и в извър- шения по заповед на цар Иван Александър Асен препис на Манасиевата хроника от 40- те години на ХІV в. (Cod. Vat. Slav. 2). В пър- вия документ авторите се обръщат: ... въсѣмь болѣрѡмь малымь же и великым, а във втория са отбелязани ... болѣръі мальі и великьі, и нижнѧѧ люд(и), като аристокрацията е отделена ясно от простолюдието (Попруженко 1928: 93; Бо- жилов и др. 2010: 39б)3.

Понятието „боляри“ е равностойно на термина „властели“ (ед.ч. „властел“, „влас- телин“), който се употребявал в България, но най-вече в средновековна Сърбия. Това показ- ва близостта между българската и сръбската обществена система през ХІV в., което е мно- го важно, защото тези сходства помагат да се запълнят част от „белите“ петна при изучава- нето на българското общество от епохата.

3 https://histdict.uni-sofia.bg/textcorpus/show/doc_165