Показват се публикациите с етикет Бохеми. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Бохеми. Показване на всички публикации

сряда, 23 септември 2026 г.

КОСТА КОСТОВ: Интелектуалци, бохеми и духовни аристократи

 

Коста Костов: Интелектуалци, бохеми и духовни аристократи

Брой № 5 (48) / декември 2018, Тежка еозинофилна астма 

Хората трябва да бъдат равнопоставени, дори

за да разберат, че не са равни. Иван Динков

 

 

InSpiro*, приятели!

 

„Великите страсти са за тези, чиято душа е велика, а великите събития могат да бъдат видени истински само от хора, които са на същото ниво като тях”.

 

Думите по-горе са на Оскар Уайлд и отварят широко темата за онези около нас, които живеят с отворени сетива за достиженията на човешкия ум и талант.

 

Ето как дефинирам три фенотипа, които са някъде около нас, живеят различно, мислят различно, но ни предизвикват и възхищават.

 

Интелектуалецът е завършена личност, посочваща морално-етичните посоки на обществото и обществените проблеми, даваща решения за тях, обръщайки се към нацията, народа и обществото чрез силата на словото си. Интелектуалецът не е обвързан с политическа, националистическа, етническа или религиозна кауза, за да остане свободен в отстояване на истината. Това означава, че интелектуалецът не се обвързва с власт и стои далеч от властови позиции, за да запази своята независимост. Той е в някакъв смисъл колективно съзнание (създание) – всички субекти в едно тяло. За разлика от колективното създание на Гьоте, истинският интелектуалец има пълно съответствие на личността и делата му.

 

Бохемът е особен вариант на интелектуалеца, който е обърнал гръб на бита и ежедневните нужди, живее без материална сигурност, но с щенията на душата и интелекта. Бохемът е интелектуалец без материални зависимости и битови щения. Живот извън материята, света на вещите и парите, за да е независим в духа си.

 

Духовният аристократ е над ефимерните проблеми и не се обвързва с преходното, а издига духа и духовните стремления в смисъл и цел на живота си. За него най-високо в един живот стоят честта, достойнството и стремежът към знания и мъдрост. Духовните аристократи са най-близо до тезата на Рилке за „пчелите на незримото” и неизменната човешка самота, поради която всеки от нас „живее на друг остров”.

 

В България днес има една дузина истински интелектуалци, шепа бохеми и двама-трима духовни аристократи, чийто глас е заглушен от рева на тълпата.Те са истинските будители на народа, които пазим в сърцата си и пренасяме във времето – общопризнати, непомерни за скромната ежедневна синия. Тях отличаваме с непреходна чест, наричайки ги „народни будители“. Истинските народни будители са „подземни” личности, познати и почитани от хора с будни души. Те не са на телевизионния екран, на челните места в книжарниците, в сутрешните блокове, в централните новини или по страниците на вестниците. Те са в будните сърца, в народната памет, кодирана в „мемите” (от гръцките думи mimemе, mimetismos – имитиране). Чрез тази памет ние съхраняваме себе си срещу опитите да бъдем обезличени като хилядолетен народ.

 

Иван Динков казваше, че „универсалното е локалното без стените“. За да не позволим да бъдем лабораторен опит за перфидни неолиберални мутации, вкопани в корените си, трябва да опазим народните будители. Има такива и днес, но те са толкова малко и така посечени в омерзението си, че ме избива страх за народната съдба. Започвам да се плаша, че пророчеството на поета се сбъдва и ако вчерашните ни будители са вече в гроба, днешните са още по-дълбоко. Поради тази вкопаност, издигнахме политици с приспана съвест в ранга на будители. Каква ирония.

 

От българската политическа класа изпитвам погнуса.

 

Аморфна, безклетъчна среда от доморасли, злочести демокретени, в която расте предимно троскот и всеки случаен цвят бива посечен. Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог Тангра и го обесвали на някое дърво. Днес това е известно като „синдром на високите макове” (tall poppy syndrome), хронична болест на държавната власт в България, която придоби епидемични размери.

 

Така е в държава, която се управлява от безродници, политически всякъдници и убоги безкнижници. Подлеците нямат род и родина. Те са повсеместни. В медицината ги наричат ubiquitous. Тяхното разпределение следва същата закономерност като неинфекциозните, социално значими болести. Обичайно не надвишават 10% от здравата популация, но сред популация от болни, поради припокриване на патологични механизми, процентът на всяка отделна патология е по-висок – може да достигне до 40-50%. Патологичните клетки са по-силни и по-енергични и в „болна” популационна среда виреят бурно и пъпкуват като морбили. Такава е българската популация. В обществото „пъпкува“ това, което е на почит в него.

 

В българското общество „пъпкуват” подлеци и крадци. Това е причината политици да забогатяват бързо и да си купуват хотели, вецове, тецове и … избиратели. Най-обикновени тарикати, които ни третират като домашни любимци и ни подхвърлят оглозгани кокали под масата. Справедливостта е вътрешно усещане, извън формалните законови действия, които изграждат чувство на доверие в държавата. Това доверие се срина драматично дотолкова, че дереджето ни може да бъде определено като „безнадеждно”. Мнозинството българи няма доверие на институциите и официалните медии и търси спасение в „подземни източници” така, както нелечим пациент търси надежда при народните лечители. Защото омерзението на „унизените и оскърбените” е пределно.

 

Липсата на доверие в държавата разяжда обществото ни.

 

Вината е споделена.

 

На избирателите, които първо ги избират, после ги кълнат.

 

На управляващите, които пропиляха доверието.

 

На всички българи, които допуснахме нещата да стигнат дотук и да не му се вижда края. Просперираща България се превърна в Несбъдница. Окопаването на „КОЙчов(е)ците” в порочната система е така дълбоко, че само нов гигантски метеорит може да ги изтръгне от корените им. Мнозинството с право на глас е купено с привилегии, а малцинството е в афазия и не иска да бъде повече употребено в калпави политически проекти. Това малцинство е обречено да вие и съска, но ще си остане в ъгъла като бито добиче. Лидерите на малцинството се провалиха поради икономически зависимости, лакомите си уста и хлабавите си сфинктери. Когато не можеш да задържаш, защото ти липсва почтеност и воля да браниш народа, не сядай на политическата софра, която те превръща в пътуващо сметище. Около теб ще заухае на метан. Днес върху това метаново сметище се въргалят глутници като улични псета.

 

Не се търпи това безчестие. В този regresus at uterum ни остана само свободата да изберем как да си отидем от живота – безчестно или достойно. За тези, които владеят ars moriendi, ще бъде по-лесно да направят избора. На останалите ще припомня, че не може да си морален, ако не си социален. В разсъжденията си за земния абсолют Лудвиг Фойербах записа, че „не можем да съществуваме само като индивиди и само общността е човешка”. Да бъдеш морален е качество на просветените личности, които познават разликата между „категоричния” и „хипотетичния” императив. Моралната постъпка днес, като резултат от известен вътрешен императив (повеля), влиза все по-често в разрез с аморалната практика на окръжаващата ни действителност. Да бъдеш Човек и да живееш така, че да бъдеш Цел, а не Средство, става все по-трудно. Изисква се Воля да опазиш Човека в себе си, който не желае да бъде част от заобикалящата го нелепост, рушаща неговата човечност. Днес не „категоричният императив”, а петролът, търговията с оръжие и интересите на великите сили решават съдбините на света и рушат човечността. Днес потъпкването на морала е част от политическата игра, която пренебрегва разума заради поставената цел. Така свикваме с всякакви „либерални” отклонения от човешката норма, че класифицираме престъпленията според политическата полза и вредата от тяхното осъждане. Прозорецът на Овертон е толкова широко отворен, че както личният, така и общественият морал, и държавната политика са подложени на постоянно течение и скоро ще влязат в състояние на хибернация. Държавните интереси налагат да се правим на балами, разсеяни от политическите манипулации. Превръщат ни бавно в малоумници, подходящи за виртуална трансплантация на корови клетки от homo habilis**, с единствената сръчност да не ползваме разсъдъка си. Паричната печалба като единствена цел. Генетична трансформация, след която от задниците ни вместо човешки изпражнения ще излизат пачки с мангизи. Ваксинират ни с безхаберие и протяжен конформизъм, за да ни лишат от естествена човешка емпатия и емоционална интелигентност. Превръщат ни в съвременни потомци на австралопитеците. Морална инволюция в условия на аморална манипулация и срив на ценностите. Днес не са им необходими мислещи тръстики. Нужни са им плантации от обезглавени жертви на „tall poppy syndrome”. Утре ще започнат да назначават педофили за детски учители и изнасилвачи за семейни консултанти и ще приемем това за нормално. Ще мълчим и ще пушим, ще пушим и ще мълчим, защото няма да имаме сетива за реакция и памет за сравнение. Днес човечеството се обезличава откъм моралните си рефлекси. Българите сме тръгнали стремглаво по тази пътека и рискуваме да се превърнем в най-безличния европейски народ в процеса на общоевропейско обезличаване. Ако не излезем скоро от това безличие и не се вкопчим в корените на своята идентичност, дедите ни ще слязат три метра по-дълбоко в земята.

 

Saper vedere, сънародници!

 

Нека Новата 2019 бъде по-честита за нас!

ИВАН ТЕНЕВ - вечният бохем

 

Вечният бохем" – БНТ представя документален филм за Иван Тенев

8830
Чете се за: 01:52 мин.
У нас

Лентата за Агент Тенев ще се излъчи на 7 юни, от 21:00 часа

документалният филм вечният бохем иван тенев бнт юни
Снимка: БНТ
Слушай новината
00:00
-01:37

На 7 юни, събота, от 21:00 ч. по БНТ 1 гледайте "Вечният бохем" – музикално-документален филм, посветен на живота на Иван Тенев, известен и с псевдонима Агент Тенев. 

Поет, художник, текстописец, продуцент, фотограф, актьор и първи светски хроникьор в България – това е само част от многообразието на артиста Иван Тенев, който е автор на текстовете на вечни музикални класики като "Черно и бяло" (изп. Георги Христов), "Детски спомен" (изп. Орлин Горанов и Кристина Димитрова), "Добре ми е така" (изп. Кристина Димитрова), "За да те има" ( изп. Лили Иванова и Цветан Владовски), "Главна роля" ( изп. Лили Иванова), "На случайна гара" (изп. Васил Найденов), "Дори и на сън" (изп. Маргарита Хранова). 

Снимачният процес продължава две години, пред камерата застават Аня Пенчева, Васил Найденов, Орлин Горанов, Стефан Димитров, Кристина Димитрова, Георги Христов, Веселин Маринов, Михаил Белчев, Маргарита Петкова, Нели Рангелова, Георги Чапкънов – Чапа, Иван Гарелов и други.

Включени са и кадри от "Златния фонд" на обществената телевизия. Резултатът е филм, в който главният герой преминава през своите върхове, низини и през три епохи, в които успява да остави следа. 

Режисьор на филма "Вечният бохем" е Станислав Терзиев, сценарист е Анна Мельова, оператор – Кристиан Спасов, режисьор по монтажа – Ара Хугасян.

сряда, 18 март 2026 г.

БОХЕМСКИТЕ КАФЕНЕТА

 

Бохемските кафенета на соца като артистична агора

За книгата „Бохемските кафенета на соца“ от Мариана Първанова, изд. „Гутенберг“, 2017

Бохемските кафенета на соца като артистична агора


„Бохемските кафенета на соца” от Мариана Първанова, ИК „Гутенберг”, София, 2016, привлича вниманието с удачно намерената визия - картината на Димитър Войнов от 1976 година „Вторник. 10 часа”, която пресъздава атмосферата в едно заведение и сякаш е нарисувана точно за тази книга. 


Виждаме лица в едър план, населяващи цялото пространство, с изключение на единствения различен детайл – масата, върху която сред другите предмети има чаша за кафе и книга. Персонажите са уловени в характерни пози – втренчен в зрителя, един от тях размишлява, с подпряна на челото ръка; друг на преден план, е увлечен в разговор с невидим събеседник; трети по-назад се е задълбочил в някакъв свитък; четвърти фиксира зрителя с пронизителен поглед над черните очила. В дълбочина изображенията се сгъстяват, подробностите се губят, очертанията се замъгляват. Но перспективата остава. 

Перспективата за едно интелектуално общуване. 

Точно това е смисълът на „Бохемските кафенета на соца”. Артикулиран най-напред със средствата на живописта, още на корицата, смисълът придобива словесна конкретност вътре, по страниците на книгата и в разказаните от Мариана Първанова истории. 

Заслужава да се отбележи доброто структуриране на книгата, подредена хронологично в 3 части. 


Първата част „Бохемските кафенета на соца от 1944 до 1989” включва подразделите по години: до 1944, 40-те до средата на 50-те, средата на 50-те до 60-те и 70-те до 80-те години. 


Втората част предлага портрети на известни артисти, обитатели на кафенетата, 


а третата част „Опитът на другите” ни запознава с литературните кафенета на Виена, Париж и Варшава. Макар и бегло, сравнението е необходима, за да ситуира българското в контекста на европейското. 

Прави впечатление интересната библиография, посочена от авторката. Освен от чисто документалните архиви – държавни и лични, тя черпи информация и от художествената литература и въобще от изкуството. Цитирайки известни и не толкова известни творби от Александър Божинов, Симеон Радев, Змей Горянин, Георги Марков, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Надежда Станева и други, тя събира на едно място, бихме могли да кажем - в едно и също кафене, автори и личности, различни като нагласа и стил. При други обстоятелства те едва ли биха си пили заедно кафето, не само заради различните епохи, в които са живели. 

Обемът на книгата е набъбнал и заради богатия снимков материал, който държи на доброто качество на фотографията. Това достойнство за подобна книга се надгражда от проследяването във визия и текст на историческите превъплъщения на въпросните кафенета. 


В какво се превръщат местата за интелектуално общуване, дали под диктата на реституцията или под нечий друг диктат, как оцеляват те в условията на обществено-политически промени и необходими ли са ни въобще днес? Любопитната фактология по темата, която изнася книгата, предразполага читателя към сравнения, обобщения и изводи за българската народопсихология, неизясненото ни отношение към миналото и може би лабилните ни духовни стойности.

Всичко изброено дотук говори за сериозната проучвателска и събираческа дейност, която предхожда написването на книгата. Публикуваните интервюта положително надвишават многократно броя на срещите със събеседниците. Дешифрирането на един аудиозапис, редактирането и превеждането от говорим на писмен език със стремежа да се запази изказа на интервюирания, подреждането на интервюто – самостойно или като част от някакъв по-общ контекст, също искат своето време. Ето защо „Бохемските кафенета на соца” е нелесна книга, в която Мариана Първанова е вложила опита си на историк и журналист.

Като историк тя е организирала материала професионално и с максимална прегледност, като обогатява официалния документ с личния спомен и емоцията зад него. Едно качество в плюс, което надхвърля целите на академичния исторически архив. Тук се вижда ролята на Мариана Първанова като журналист, знаещ как да извлече от всяка ситуация онзи човешки момент, който непременно ще заинтригува читателя. 

Търсейки отделните човешки истории в общата история, авторката ни доближава до миналото, за да го възроди в неговата конкретност. Получава се едно своеобразно минало в лично качество, обживяно от светоусещането и манталитета на българския интелектуалец от недалечното минало. И представата, която читателят получава за него изглежда много по-естествена и по-вярна, отколкото битуващите по този въпрос мнения, обикновено доста крайни, оцветени преднамерено в нихилистичен или партиен нюанс. Книгата не въздига, нито низвергва когото и да било, словесните упражнения по величие и нищета на българския дух са й точно толкова чужди, колкото и политкоректността. В същото време тя не спестява свидетелските разкази за манипулациите на тоталитарната власт и близостта между някои управляващи и някои интелектуалци. Далеч също от пошлия интерес към скандала в личния живот, „Бохемските кафенета на соца” се откроява като едно добре балансирано, познавателно и увлекателно четиво, намерило златното сечение между документа и сантимента.

Този пръв опит да се изследва културата на общуване влага своя принос в осветляване на недалечното минало, научният интерес към което досега визира предимно историята на политиката и икономиката, не толкова на културата. Ето защо „Бохемските кафенета на соца“, с тяхната многообразна информация за междуличностните взимоотношения в средите на интелигенцията, но също за стила, украсата, екстериора и интериора на кафенетата, оттам и за актуалните модни течения в архитектурата и изкуството, привличат широк кръг читатели.

Бохемското кафене, по примера на известните литературни кафенета в големите европейски градове, носи наименованието си като артистична титла. То не попада в строгата категоризация на заведенията за хранене, а се афишира, освен като кафене, и като ресторант, кръчма, бар, клуб, сладкарница и разновидните комбинации между тях (кафе-сладкарница, бар-ресторант, клуб-ресторант). Кафенето, разбира се, не би било бохемско без своята артистична бохема, така че тя ярко присъства в книгата. Присъства със своя характер, култура и пристрастия за изкуството и политиката. Изложени на опасността от подслушване и доноси, посетителите на соцкафенето най-често неглижират този факт с бохемски артистизъм и чувство за хумор. Подобно поведение носи популярност, често с негативни последствия, но не пречи тъкмо в кафенето на соца да се зароди идеята за Клуба за гласност и преустройство, превърнал се веднага в един от мощните стимули за демократични промени. В Руския клуб пък се подреждат първите демократични правителства след 1989 г.

Увлекателно текат свидетелските разкази на писатели, артисти, художници, музиканти, журналисти, които рисуват един експресивен портрет на бохемското кафене. Във всички епохи то е най-вече клуб за среща на професионалните гилдии. В емблематичното някога Писателско кафене на „Цар Освободител” се отбивали величия като Иван Вазов, Йордан Йовков, Сирак Скитник и други, изобразени в прочутия шарж на Александър Добринов; бирхалето на хотел „България” било любимо място на интелектуалците през 60-те и 70-те години на миналия век; Дора Габе и Елисавета Багряна винаги ходели заедно в Клуба на журналистите; в по-новото Писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев” можели да се видят Йордан Радичков и Емилиян Станев; хумористите около вестник „Стършел” се събирали във „Феята”; семейният ресторант на Блага Димитрова и Йордан Василев бил „Стадиона” и т. н.

Бохемското кафене несъмнено вдъхновява своите посетители. Елин Пелин дори дал името на кръчмата „Под липите” в Лозенец, а по-късно Валери Петров, който живеел на същата улица, вече носеща името на Елин Пелин, написал стихотворението „За улица „Елин Пелин.” Кирил Маричков композирал  песента „Говори се за нещо” за сладкарница „София”, а проф. Божидар Димитров, в присъщия си провокативен стил, направо признава: „В кръчмите научих всичко, което един качествен историк трябва да знае”.

Бохемското кафене отстоява своята специфика, било то като средище за артистичен бунт - „Клубът на кинодейците”, „Кристал”, „Яйцето”, като кулинарна територия - Унгарският ресторант, Клубът на Народния театър или като модна икона за известните на деня - кафене „Бразилия”. 

Подчертано клубният характер дефинира бохемското кафене като социум за творческо общуване със себеподобни. Като креативна среда за манифестиране на принадлежност към изкуството и артистична самоидентификация. Трибуна за съобщаване и проверка на собственото его и кредо. Генератор на идеи, които направляват в някаква степен движението на културните процеси в страната. Понякога и коректив на официозното, наложено отвън и отгоре. Във всички тези случаи бохемското кафене се привижда като артистична агора за артикулиране на вечните теми в изкуството и живота. Оттам и носталгията по неговата атмосфера, в която има сякаш повече романтика, повече интимност и по-човешко общуване, отколкото в съвременните социални мрежи, въпреки безкрайните им възможности да стигнат до всеки човек и до всеки край на света.

 

Автор:
Виолета Тончева