ЗА РИЦАРИТЕ И РИЦАРСТВОТО

 Необходимост от Рицарство

В своето есе "Необходомостта от Рицарство" /C.S. Lewis: The Necessity of Chivalry in Present Concerns./  Клайв С. Луис разделя  хората на такива, които стават за война, но са неадекватни и непригодни за време на мир, и такива, които са миролюбиви и благи, но напълно безполезни ако трябва да се воюва. Повечето от нас по природа се числят към едната или другата група. Tочно затова рицарството, което съчетава войнските добродетели с качества като милост и доброта, не е ествствено съчетание.

 Рицарството "не е продукт на природата, а продукт на изкуството" - нещо, което се създава и изгражда, а не нещо което естествено съществува.  

И днес има романтици-идеалисти, които искат да променят света към по-добро, докато повечето хора прагматично действат според реалността такава, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде. Практиците търсят изгода, оптимални решния, искат да се наложат със сила в тази ралност, но рядко опитват да я променят към по-добро. 

Романтиците-идеалисти се оказват "добрите губещи". Освен, че трудно успяват в своите намерения в тази враждебна реалност, те трябва да се борят и със собственото си отчаяние от честите   поражения .  

Не му е лесно на Дон Кихот в един свят, движен от законите на Макиавели. На идеалистите често им липсва здравословна доза прагматизъм, стратегия, креативност и твърдост, за да  променят реалноста и да изковат от нея една по-добра ралност. Не случайно казвам "изковат", защото тази промяна не става със съзерцание, четене на много книги и философстване. 

Когато идеализмът се "съедини" с ралността, тогава се ражда тази чудна сплав, наречена Рицарство, за която пише и К.С. Луис. Сплав от горщо и чувствително сърце, защитено в стоманена броня от непоклатима вяра, което не позволява да бъде смачкано от бруталната действителност, а знае как да я претвори в нещо по-добро и по-справедливо. Сплав от огън и вода не се среща в природата. Тази сплав сама по себе си е чудо, защото е родена не от природни стихии, а от божествен замисъл.

През XIII в. един каталонски рицар и философ  - Рамон Лул извежда идеята, че рицарството трябва да стане водещо в обществения живот. 

Мечтата му е повсеместно да бъдат създавани рицарски школи и ордени и чрез тях да се преобрази цялото общество. Рицарските школи не само трябвало да освободят поробените от исляма части на Испания, но трябвало да възпитат нация от войни, които са поели по пътя на вярата и духовното усъвършенстване. В тези школи е трябвало да се изграждат цялостни личности,  "изковали" своя характер да търсят истината, да служат на другите и да се борят срещу неправдите.  

Днес в началото на XXI в. светът има също толкова огрома нужда от рицарсвто. Не рицарсво в смисъл на възстановки с лъскави брони и бутафорни турнири, а рицарсво като изграждане на личности и характери, като школа за развитие и израстване.

Рицарството е ковачницата, в която личността се оформя като меч, който бива подложен на много удари и след това се закалява в хладната вода на ралността. Подобно на стоманата, рицарят е закалил своето сърце не само да мечтае за по-добър свят, но и да има силата да пробие в реалността и да отсича от нея злото. Така рицарят оформя от грубата скала на реалността изящна склуптура на света такъв, какъвто го  замислил Твореца при неговото създаване.   

Завладяни от "нищото"

Вече трето десетилетие живеем в бездуховен вакуум, където "героите" на нашето време са мутрите, престъпниците, силиконките и безскрупулните бизнесмени. Живеем в страната на чалга-културата, където няма идеали и стремежи, а само животински страсти и откровена простащина. Духовната картина ме връща в един чудесен детски филм - "Приказка без карй"(NeverEnding Story, 1984). Там приказната страна на героите бе нападната и унищожавана от "нищото". То поглъщаше целия свят, с всичката приказна красота в него. Това "нищо" доста точно символизира бездуховността и липсата на ценности, с които се характеризира и днешната ни действителност. След епохата на вонстващ атеизъм и комунизъм, вместо да се върнем към традиционния  християнски морал, ние сякаш бяхме погълнати от "нищото". Това е духовният вакуум на пост-тоталитарната епоха. Няма идеали и стремежи. Властва законът на джунглата. Животът няма висша цел и мисия. Разбира се, грозната действителност е скрита зад бляскави фасади и красиви опаковки. Медиите системно манипулират хората с псевдо-ценности, насаждайки масова 'култура' вместо личностно изграждане. 

В света на информационните технологии си мислим, че сме по-развити от хората, живели в XIX в. например. Като развитие на човешката личност, смея да твърдя, че по-скоро сме деградирали спрямо тях. Технологичната еволюция е била компенсирана с личностна деградация. 

Точно през XIX в. западния свят е завладян от романтизма. Рицарски романи като "Айвънхоу" и "Черната стрела" са представяли рицарството не като средновековна отживелица, а като съвкупност от ценности и идеали, които могат да се живеят и в настоящето. 

Да бъдеш джентълмен и кавалер е било въпрос на морал и чест. Това е рицарският кодекс на поведение в обществото. Било е време на идеали и идеи.  

Този свят бива пометен от двете световни войни през последвалия XX в. Тоталитарните идеологии налагат съвсем други ценности. Искаха да създадат "нов свят" без Бог и "нов човек" в него. Те на свой ред отстъпиха, победени от консуматорското общетсво и корпоративната алчност. Съвременният "либерализъм" няма нищо общо с автентичния либерализъм от времето на романтизма. Сегашнит е по-скоро либерастия, мултукултурализмът е по-скоро инструмент за унищожение на западната цивилизаци и традиционните цивилизционни ценности. Политическата коректност е новият красив заместител на цензурата

Рицарският идеал под някаква, макар и изкривена форма, имаше и при социализма. Имаше го в текстовете на песните, имаше го в идеалите на романтичните млади (тогава) хора; имаше го и във филми като "Тимур и неговата команда". Самите идеали на пионерската организация водят корените си от рицарството. Ленин я създава копирайки бой-скаутите, "отсичайки" корените на християнството, той я "присажда" върху войнстващия антихристиянски комунизъм. Да служиш на обществото, да помагаш на възрастни, слаби и беззащитни хора, да проявиш смелост и себеотрицание спасявайки и помагайки на другите - това е  рицарският идеал, а не "комунистически морал".   Но какво стана след падането на к комунизма? Вместо да се върнат традиционните ценности, дойде "нищото". Младите хора мечтаят да са мутри и силиконки. "Нищото" се е "облякло" в дрехите на показна външност - мускули и силикон, а зад тях е нищото ..... нищо в главата, нищо в сърцето, нищо като смисъл в живота. И не, че умението да се биеш или красвото тяло са нещо лошо, но те не могат да бъдат стремеж и крайна цел в живота. Те могат да бъдат предимства и активи по време на младостта, но нямат смисъл сами по себе си, ако не са подчинени на някаква по-висша цел.  Това, че някой може да се бие и да стреля не е главнит проблем - и рицарите са били експерти по бойни умения. 

Разликата между мутрата и рицаря е в това, за каква цел служат тези умения - единият е престъпник, паднал до животинското, който използва силата си за пари и лична изгода. Другият служи на кауза по-висока от самия него - готов е да даде живота си в защита на вярата, слабите и беззащитните. 

Рицарят трябва да бъде коректив на неправдите в обществото, а мутрата е по-скоро техен катализатор. От съвременна гледна точка, рицарят е не само войн, но също и полицай, съдия, благодетел, пример и учител на младите, 'добрият самарнин'. 

Неслучайно девизът на рицарите от Малтийския орден "Защитавай вярата и помагай на бедните" съчетава воюването с благотворителността. Сплав от защитник и помощник - безстрашен войн и "добрият самарянин" едновременно. Рицарско е както да победиш лошите, защитавайки слабите и беззащитните, така също и да помогнеш на бедните и нуждаещите се. Врагът не винаги е човек или група от хора. Врагът може да бъде и мизерията, невежеството, болестите, отчаянието и безпътицата в живота. Да помогнеш на незрящ или обездвижн човек да пресече улицата е не по-малко рицарска постъпка, от това да набиеш престъпника и да спасиш неговата жертва.

Мъже на арената

Критикарите и страничните коментатори, които не се включват в никое действие и не участват в никоя битка, са хората, които може би, заслужават най-искрено презрение и будят най-голямо отвращение. Почит и уважение заслужават тези, които се борят на бойното поле на живота. В своята велика реч "Citizenship in a Republic,"пред Сорбоната на 23 април 1910г.,  американският прзидент Теодор Рузвелт  разделя хората на два типа - мъже на арената и критикари:

"Не критикарят е този, който  важен; не този, който сочи с пръст как силният мъж се е спънал или къде е можел да направи нещо по-добре. Заслугите са замъжа, който действително е на арената, чието лице е изцапано с прах и пот, и кръв, който се бори доблестно, който греши и после се изправя отново и отново; защото няма усилие бз грешка, но който познава големият ентусиазъм, голямото посвещение; който се раздава за достойна кауза и който накрая, в най-добрия случай, е познал триумфа на високото постижние а в най-лошия случай, ако се провали, поне се е провалил, докато дерзае всеотдайно; така неговото място никога да не бъде сред тези студени и плахи душици, които не познават нито победата, нито поражението."   

Светът има нужда от действието, а не даването на съвети. Не чрез коментари и поучния, не чрез "парализа от анализа", а само чрез действията си постигаме нещо в ралността и ставаме истински свободни. Спомнете си Левски, кйто казва, че "дела трбвт, а не думи". 

Съвременни Рицари

 

Рицарство Завинаги

К.С. Луис и Рамон Лул показват на света, че той отчано се нуждае от рицарството. Така е и в днешния ден, когато изглеждаме толкова далеч от него. Рицарство, което да гори в сърцето на всеки един от нас. Рицарсвом кото може да бъде и облечено в организирана форма и да се превърне в житейска школа, в кото човек се учи не само на бойни умения, но на първо място се развива и израства дуговно - от земната кал към небесата. 

От рицарство има нужда и днешното бездуховно време, когато липсват идеали и ценности, когато цялата нация страда от липсата на визия и идентичност, нито знае накъде отива. От рицарството има нужда във всяко време и епоха. Неслучайно легендата за крал Артур и неговите рицари, завършва с това, че той не е умрял, а е бил отведен в рая на Авалон, но когато земята има нужда от него, той ще се върне с меча си Екскалибур, за да донесе свобода на угнетените. Сякаш самата легенда е "предвидила", че ще дойде време, когато рицарсвтото ще бъде забравено, но когато ситуацията потъне в мрак и безнадеждност, рицарството ще се върне отново, за да върне свободата от робството на тираните и бездуховността. Този ден вече е дошъл. Защото рицарството е състояние на духа, а не средновековната конница. Затова и руският философ Николай Бердяев пише в "Смисълът на Историята"/VI гл./, че духовното рицарсвто е вечно. Това е и моето верую. Това искам да възродя чрез този сайт за рицарсвтото. Духовното рицарство не остарява и не изчезва, макар все още да гори само с малко огънче. То гори в сърцата на малцина, но може да стане мощен огън, който да разпали сърцата на мнозина и дори да вдъхнови цяла една нация. Дошло е времето да се възпитават рицарски качества в младите хора, да се издигне рицарският кодекс във всяка житейска област и да се създаде рицарско общество. За огънят на вярата самият Христос казва "Огън дойдох да хвърля на тази земя и какво повече да искам, ако вече се е разпалил?"/Лука12:49/  Този огън гори в сърцата и колкото по-силно духат ветровете срещу него, толкова повече ще го разпалват.

http://camelot.my.contact.bg/index.htm

Какво е било да си рицар едно време

Chronicle.bg

14.04.2020, 15:51

Снимка: Myrabella / Public domain

Съществуват различни митове за това какво е да си рицар през средновековието, не само разпространени от Холивуд, но дори и от самите легенди, които се носят за тях още през средновековните времена. Те най-често са представяни като джентълмени, които се втурват на помощ на дами в беда и като цяло са еманацията на всичко добро и самото определение на "благородство". Но какво е всъщност да си рицар в средновековните времена и какво всъщност правят те в ежедневния си живот?

https://chr.bg/voenni-hroniki/kakvo-e-bilo-da-si-ritsar-edno-vreme.html

АРИСТОКРАТИТЕ НА ФИЛОСОФИЯТА

Рицарят на светлината 

Атанас Стаматов

25.09.2021

6954

Преди няколко години добре познатият сред културната ни общественост философ, поет и фотограф проф. Цочо Бояджиев бе удостоен с „Големия кръст“ на Суверенния Малтийски орден – сиреч стана рицар. Стана, ама не съвсем, защото посвещението в рицарство – както си му е редът – предполага получаване и на оръжие. Пък той взе, че отказа рицарския меч. Попитах го защо го направи? Тогава смотолеви нещо и така не схванах мотивите му. Отговора открих по-късно в проникновените редове на посветения му от Боряна Кацарска великолепен етюд Светлописецът (2017) и си дадох сметка, че в действителност на Цочо не му е нужен изкован от човешка ръка меч, когато Бог го е дарил със собственото си оръжие – светлината; светлината, чрез която на всеки един от нас се дава многоликостта на битието; светлината, про-светляваща разума ни в пътя му към логосите на нещата; светлината, която животвори духа човешки… Струва ми се, че именно обсебеността на Цочо от тайнството на светлината е онзи надежден ключ към неговата житейска и творческа биография, който гарантира автентичния ѝ прочит. Всеки, който познава Цочо, ще да е почувствал, че именно светлината като слово и образ е енергизиращият фактор в катадневното му общуване; основен мотив в изследователската и преводаческата му дейност; непреодолимо изкушение във фотографските му приключения.  Под различни културно-исторически прецизирани форми „метафизиката на светлината“ неизменно присъства във философските, поетическите и фотографските му търсения на пътя към смисъла на битието. Достатъчно е напосоки да разлистим, която и да е негова книга, за да се убедим в това – от „Неписаното учение“ на Платон (1984) и Студии върху средновековния хуманизъм (1988); през  Античната философия като феномен на културата(1990), Ренесансът на ХII век (1991) и Кръговрат на духа(1998); та до Нощта през Средновековието (2000) и Философия на фотографията (2014). Изкушавам се в подкрепа на казаното да цитирам стихове, в които с молитвено смирение Цочо изповяда неутолимата си тяга към светлината.

https://kultura.bg/web/%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0/

********

Монографията „Принцът на Филипопол“ на Калин Йорданов

Предаване: Култура.БГ, 15.06.2023

Д-р Калин Йорданов в „Култура.БГ“ представи монографията си „Принцът на Филипопол: непознатият деспот Алексий Слав в светлината на нови извори и открития“.

***********

Барух Спиноза - принцът на философите

Книги; 

18 април 2024

ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"

Барух Спиноза (1632 - 1677), философ

Произход: Амстердам, Нидерландия, богато еврейско семейство, преселници от Португалия

Образование: учи в еврейски школи в синагогата, готвят го за равин, знае 7 езика, на 20 учи латински и се запознава с философията на рационализма, заради свободомислие, на 24 е официално изключен от еврейската общност, а на 28 е осъден от Синагогата като „заплаха за благочестието и морала“

Интереси: философия, теология, литература

Прочут с: „Етика“, „Трактат за подобряване на разбирането“, „Начала на философията, доказани по геометричен начин“, „Богословско-политически трактат“

Признание: заедно с Декарт и Лайбниц е един от най-прочутите философи на рационализма

-------

Егоцентричните модерни мислители го наричат „принцът на философите”. А Унамуно пише: „Както някои хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог”.

Да те боли Бог изглежда достоен начин, по който един философ да преживее живота. Ако за това се раздаваха чинове, Барух, Бенедикт или Бенедиктус Спиноза би бил „страхотен генерал”. Но божествената болка е не само безкрайно силна, а и безкрайна. Цената, която Спиноза плаща за способността да мисли, се състои от постоянни нападки, страх от наказание, неистова самота, аскетичен живот и лоша смърт.

Барух Спиноза живее повече от скромно, не харчи почти нищо и го смятат за „почти свят”. Казват, че ако изобщо има грях, то е склонността му да се забавлява, като гледа как паяк лови муха в паяжината.

Умира от тежък белодробен проблем едва на 44. Да, това е същият Барух Спиноза, който пише до ученика си Албърт Бърг: „Аз не предпоставям, че съм открил най-добрата философия, аз знам, че разбирам истинската философия”.

Той е роден през 1632 г. в Амстердам. Този факт е „добър” - макар че точно Спиноза развива идеята за относителността на доброто и злото. За тях грешим, смята той, защото не разбираме истинската природа на нещата.

Но, да, рожденото му място е „добър” факт - Нидерландия през ХVІІ в. е най-разкрепостената и богата европейска земя. Тя е в Златен век, а борбата за независимост изгражда у хората култура на толерантност към чуждото мислене, чуждия бог, чуждата визия. Докато в Испания, откъдето произхожда семейство Еспиноза, властва Светата инквизиция. Също и в Португалия, където прадедите на философа се изселват през 1492 г.

В Португалия семейството е притиснато и приема католицизма. След век се местят във Франция, откъдето обаче са експулсирани през 1615 г. и отиват в Ротердам. Като стъпва на крака, Мигел, бащата на Барух, отива в Амстердам и възстановява принадлежността си към еврейската религия.

Той е богат търговец и дарител на синагогата и еврейското училище, но това не помага на сина му, който, заради неназовани грехове, е изритан от общността. Най-чудовищния му грях - все пак е известен, защото не може да се скрие - е свободомислието.

Малкият Барух, чието име във всички варианти означава „благословен”, от бебе знае много езици – ладино (езика на сефарадските евреи), испански, португалски, френски, италиански и нидерландски. По-късно учи и латински, език на образована и цивилизована Европа.

В еврейското училище в Амстердам го готвят за равин, но Спиноза задава много въпроси за противоречията в свещената Тора и смята, че тя не е вдъхновена от Бог, а е плод на човешкото въображение. Това е против религиозните правила и в общността се развиват силни настроения срещу него.

На 17, Спиноза захваща бащиния бизнес и се сближава с християнски волнодумци и свободомислещи типове. На 20 учи латински с Франсис ван Енден, бивш йезуит, сега радикален демократ, който го запознава с християнската философия и рационализма на Декарт. Барух се влюбва в Клара, дъщерята на Ван Енден, но според различни версии, тя е или твърде млада, за да участва в любовна история, или го отхвърля заради друг.

Така или иначе, той вече има личен опит с човешката любов. А скоро - и с човешката омраза. Защото го боли Бог, Спиноза още ходи в синагогата, но с викове „еретик” върху него ортодоксален евреин скача с нож. Не го ранява, но пробожда плаща му.

Заради греха да мисли, на 24 години Спиноза е изключен от еврейската общност, а на 28 е официално осъден от Синагогата като „заплаха за благочестието и морала”. Тази присъда е в сила и днес, над 350 години по-късно.

В донесение на испанската Инквизиция от Амстердам се казва, че Спиноза отхвърля законите на Мойсей и безсмъртието на душата и „приема съществуването на Бог само във философски смисъл”.

Като за доклад – добре казано, но нещата с философията му са много по-сложни. Да, една линия в нея е библейският критицизъм, който развива като рационалист. Друга линия е тази от „Етика”, смятана за „изключително загадъчен шедьовър”.

Спиноза изповядва нещо, което често се възприема като пантеизъм – Бог и природата са едно, самата първична Субстанция е Бог. Но, пояснява той, не говорим за пасивната представа, че Бог е във всеки предмет и стои кротко в него, но че Бог е не просто създател, а движеща сила, не просто сбор от предмети, а онова, което е зад тях и не спира да твори.

Някой ще възкликне – "ами защо тогава този ваш Бог създава Злото, а не направи света изцяло добър". Глупав въпрос - според Барух Спиноза, Доброто и Злото не са онова, което са, те само на нас, неспособните да видим целия проект на мирозданието, ни изглеждат такива.

Оттук произтичат и идеите му за ролята на Съдбата, за липсата на свободен избор и свободна воля. Всъщност – не, свободна воля според Спиноза човек има, но тя се състои в това да разбере той защо действа по начина, по който действа. А в същото време този свят, който съществува, защото съществува, е и най-добрият възможен, в него човек има два стремежа – към щастие и към истина.

Зает с тези стремления, през втората половина от живота си Барух Спиноза се занимава основно с две неща. За да храни душата, пише философски книги, които не публикува, за да не бъде заради тях наранено тялото му. А за да храни тялото, шлифова лещи, чрез които душата му се просветлява.

Носи пръстен, в който, освен инициалите му, е изобразена роза и латинската дума caute, „предпазливо”.

Умира от тежка белодробна болест, но мнозина християни го смятат за светец - въпреки, че е евреин, който никога не приема християнството, погребан е двора на църквата Нюве Керк в Хага. Какво да се прави, както сам Спиноза пише в „Трактат за усъвършенстване на интелекта”: „Всички неща в природата произтичат от определена необходимост и с максимално съвършенство”.

https://www.skif.bg/index.php/knigi/12674-baruh-spinoza-printzat-na-filosofite

 *************

Странстващият рицар на философията : 405 г. след мъченическата си смърт Джордано Бруно продължава да води битка с църквата

Ташева, Магдалена

Source: Монитор : информационен всекидневник. - ISSN 1311-9699 (VII, 2134, 20 февр. 2005, с. 11)

Type of material - article, component part

Publish date - 2005

Language - bulgarian

COBISS.BG-ID - 1213602788

*****************

Сократ: Рицар на идеите, преследващ истината.

Автор: 

Мелда Гюнгюл

 

Сократ, за разлика от учителите-софисти, не налага истината, която твърди, че вече знае. Той разкрива вродените истини, присъщи на душата и споделяни от цялото човечество, чрез диалог с въпроси и отговори.

…

Той не е свързан с никое конкретно движение. Не е оставил след себе си писмени текстове, изразяващи или защитаващи идеите му, нито е основал училище за обучение на ученици. Той се скита по пазари и площади, разговаряйки с хора от всички възрасти, професии и социални класи. Без страх да бъде сметнат за странен или дори разгневен, той пита тези хора защо вярват в неща, които са всеобщо приети без съмнение, и какъв е смисълът на живота за тях. Според него фактът, че нашите мисли, преценки и начин на живот са погрешни, никога не може да бъде доказан просто като се започне от факта, че не сме съгласни с мнението на мнозинството. Това, което трябва да ни тревожи, не е множеството хора, които ни се противопоставят, а солидните причини за тяхното противопоставяне.

Търсенето на концептуална истина от Сократ

Вярно е, че една лоша идея, изразена с авторитарно отношение, дори и да няма солидна аргументация за това как е била формирана, може да изглежда, че носи известна тежест като истина за известно време. Ако обаче основаваме одобрението и приемането си единствено на численото превъзходство или авторитета на тези, които критикуваме, може да започнем да ги уважаваме незаслужено. Изправен пред тази изключително опасна ситуация, Сократ твърди, че трябва да се съсредоточим върху логическите методи, които нашите критици използват, за да стигнат до своята преценка. Това е възможно чрез диалектиката, методът на разговор, който протича чрез диалози с въпроси и отговори и контрасти, които той използва.

Методът може да бъде обобщен схематично по следния начин: В началото на разговора той заявява, че не знае нищо. Другият човек, за разлика от него, винаги разчита на собствените си знания. Обикновено техните дефиниции са произволни. Тук започва известната ирония на Сократ (подигравателен: твърдение, че не знае нищо, докато задава въпроси, за да разкрие невежеството на другия човек). Като кара човека, с когото говори, да се „отрече“ в края на разговора, той разкрива истината, скрита в него. Всъщност името, което той дава на тази техника, майевтика , означава „подпомагане при раждане“.

Демонът на съвестта на Сократ

Сократ също така казвал, че притежава Даймонион (концепция, означаваща гласът на съвестта, наричан още Сократов демон), който той интерпретирал като божествен глас в себе си. От това можем да разберем, че трябва да чуваме гласа на боговете в себе си, в сърцата си, а не да го търсим във външни проявления. Сократ, който желаел пречистването на народната религия от суеверия, бил изправен пред съд на 70-годишна възраст от трима атиняни – поета Мелет, политика Анит и оратора Ликон – под претекст, че „развращава младежите и се опитва да въведе нови богове в Атина“. Обвинителите му го смятали за софист поради предполагаемата му липса на проницателност. В съда той учтиво изслушал обвиненията и, както по-късно научаваме от „Апология“ на Платон ( Защитата на Сократ ), представил защитата си: „[...] всичко, което направих, беше да ви убедя всички, млади и стари, да пренебрегнете титлите и притежанията си и да се тревожите преди всичко за най-голямото пречистване на душата. Това е моята философия и ако това учение покварява младежта, тогава наистина съм оказал разрушително влияние. Затова, атиняни, независимо дали правите това, което казва Анит, или не, и независимо дали ме оправдавате, или не, знайте, че каквото и да правите, дори да трябва да умра хиляда пъти, няма да променя начина си на живот.“ Сократ сякаш е направил пророчество. Когато журито се събрало за последен път, за да вземе решение, 360 от 500 гласували за екзекуцията му. Той можел да избяга от затвора, тъй като неговите близки били подготвили път за бягство за него. Той отказал. Умира през май 399 г., като изпива отрова от бучиниш.

https://bg.indigodergisi.com/2015/12/%D0%A1%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82--%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0%D1%80-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0--%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84--%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B5-%D0%A1%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82--%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/

********************

 

РИЦАРСТВОТО, РИЦАРИ, ДАМИ

 

• “Странстващият рицар на диалектиката“Пиер   Абелар (1079 – 1142 г.) се осмелил да изведе философията от унилата слугинска  стая на пътя, на светлия друм на живота. Абелар дръзнал да направи от  философията логика на своя живот, а от живота си – философски път към  жизнена и жизнеутвърждаваща логика. Великият компромис в безпрецедентния спор между вярата и разума бил постигнат от великия Тома Аквински: философията, казал той, е предверие (preambula) на християнската вяра.

https://chitatel.net/medieval-philosophy/

*****8887

Джейн О’Грейди

IN MEMORIAM: СЪР ПИТЪР СТРОСЪН

Оксфорд се превръща в световната столица на философията между 1950 и 1970 г. и американските академични сили се ориентират именно в тази посока. Онази златна епоха няма по-голям философ от сър Питър Стросън, който почина на 86.

Той е Уейнфлет професор в Оксфорд от 1968 до 1987 г., удостоен е със званието рицар през 1977 г.; но философска слава получава още на 29-годишна възраст - през 1950 г., когато критикува прочутата Теория на дескрипциите на Бертран Ръсел, заради това, че е несправедлива към богатството на обикновения непонятиен език. Стросън, същински интелектуален супербоец, скоро се заема с окфордския философ на обикновения език, Джон Остин, и с американския великан на логиката, Уилард ван Орман Куайн.

*******

РИЦАРСКИ СИМВОЛИЗЪМ

23 01, 2018 
Категория - Образование

Преди броени дни в Новия Акропол се проведе философски уъркшоп на тема “Рицарски Символизъм”.

Разгледахме идеята за рицарството и дискутирахме дали то съществува и днес. След което се потопихме в символизма на някои цветове и животни (петел, дракон, феникс, орел, слон) и други елементи от природата (като крила, яйце и перла), търсейки посланията, които те ни носят. Не пропуснахме да потърсим и какво се крие “между редовете” на някои митове, като например този за крал Артур, което провокира и това да разгледаме посланията на оръжията, разкрити от древните учения. Вдъхновени и от моралните кодекси на рицарите всеки от участниците си направи свой собствен рицарски герб, а може би и символ на своята Душа.

https://akropol.bg/ricarski-simolisym

******

Рицари на новото време -  средновековна фехтовка 

Предаване: 100% будни, 07.03.2025

Споделете: 

В ПРЕДАВАНЕТО

ЧАСТИ ОТПРЕДАВАНЕТОВСИЧКИ БРОЕВЕ 

Отправяме поглед към един свят, който съчетава традициите на историята, ловкостта на настоящето и философията на бъдещето. Отиваме в школата по средновековна фехтовка МОТОС.

********

РИЦАРИТЕ ТАМПЛИЕРИ. ВЕЛИКИЯТ РИЦАР РУМЕН РАЛЧЕВ

 

ВЕЛИКИЯТ РИЦАР РУМЕН РАЛЧЕВ

Екслузивно интервю на о.р генерал-майор Румен Ралчев за списание ГОСТ.

О.р. генерал-майор Румен Ралчев е роден на 30 януари 1952 г. в София. Завършил е право в Софийския университет, полицейска школа и УНСС. През целия си живот е служил в службите за сигурност . Бил е началник на охраната на Тодор Живков , Петър Младенов и на Желю Желев . Служил е в Управлението за безопасност и охрана (УБО), а след 1989 г. – в Националната служба за охрана (НСО). Напуска системата, преди да се пенсионира . От 1991 г. се занимава с частен бизнес . 

Припървото си завръщане в България през 1996 г. Симеон Сакскобургготски избира неговата фирма „Балкан секюрити груп “ да го охранява . 

Член – учредител е на Гражданското обединение за реална демокрация. 

Румен Ралчев е Велик приор на Велик приорат – България, и член на Магистралния съвет на Ордена на тамплиерите . Масон от 1991 година. 

Достигнал е най-високата – 33-та степен на Стария и приет Шотландски ритуал. 

Членува във Великата ложа на старите, свободни и приети зидари на България и е неин Велик Майстор . Женен, има три деца.

Румен Ралчев GCTJ, CMTH
Велик Приор І
Велик Приорат България

Ваше Превъзходителство Ралчев, какво представлява Орденът на тамплиерите? Единствен в света ли е или има и други?

В света има няколко организации, които се определят като тамплиерски. 

Но единствено нашият Орден – OSMTН (Международната организация на Рицарите Тамплиери на Йерусасим), е наследник целите, идеалите и философията на най-могъщия средновековен военен орден –тамплиерския. 

Основан е от бургундския рицар Юг дьо Пейен, който заедно с още шестима рицари получава през 1118 г. от краля на Йерусалим Балдуин Втори правото да охранява пътя на пилигримите към Христовите земи. Настаняват се в някогашните конюшни на Соломоновия храм и 7 години никой не чува нищо за тях. Те копаят в основите на Храма и според легендите откриват „съкровище”, което ги прави най-силният орден. Като наследници на тези първи рицари ние вярваме, че не става въпрос за несметно количество злато. Да, сигурно и това са открили. Но най-вече – познание. 

Безценни за времето си ръкописи по математика, астрономия, физика, химия, медицина, философия и др. 

През 1127 г. цистерианският монах Бернар от Клерво пише уникалния устав, с който основава Ордена на бедните рицари на Христа. 

С него рицарите получават права, каквито никой друг в тогавашния християнски свят не е имал. Година по-късно на събора с Троа Орденът е обявен и с папска була е превърнат в „острие” на христовата вяра. 

Подчинен е бил само и единствено на папата. 

Само рицарите тамплиери са имали право да носят бял плащ с червен кръст – символ на бедността и непорочността им. Воините са давали обет за това. Влизайки в ордена са се отказвали от цялото си имущество. 

През 13 век орденът е бил най-силният във военно и икономическо отношение. Бил е и най-богатият – кредитирал е всички европейски кралски дворове. 

Смята се, че именно богатството е и причината да бъде разпуснат от френския крал Филип Хубави, а последният Велик магистър – Жак дьо Моле да бъде изгорен на клада. Оцелелите рицари съхраняват познанието. Ние сме своеобразни техни наследници. 

Наричаме се „тамплиерите на Фонтес” по името на един от тях.

Какво означава това?

Фонтес е португалец, пряк потомък на воините от Христовата милиция, както са се наричали в XIII в XIV век на тамплиерите. 

Днес Орденът на Рицарите тамплиери от Йерусалим не е нито таен, нито всевластен орден. А международна неправителствена организация, асоцииран член на Организацията на обединените нации (ООН). Участваме в ръководството на секцията за неправителствените организации заедно с още над 4 000 НПО от цял свят. Заместник-председателят е от е от OSMTН. Имаме дипломатически представителства в Женева, във Виена и в Ню Йорк.

Жан де Моле, Великият Магистр на тамплиери.  Ришар Флери Франсуа (1777—1852). Замък Малмезон.

Вие сте Велик Приор на Велик Приорат България. Разкажете повече за дейността на тамплиерите в България?

Велик Приорат България е най-големият в Европа. Ние сме ментори за Русия и за Украина. Те работят много добре с Православната църква – една от главните цели на нация орден: запазване на християнските ценности. През декември 2014 г. Приорат Русия проведе своя първи Конвент, през януари 2016 г. това направи и Приорат Украйна.

Как става развитието на тамплиерството в една държава?

Първо се създава Командерия – 10-15 Рицари и Дами. Няколко Командери – до 40 души правят Приорат. След това те трябва да докажат, че могат да работят активно в своята държава-да развиват благотворителна дейност, да подпомагат църквата. Тогава Приоратът ментор прави предложение, а Световната организация на Рицарите тамплиери от Йерусалим гласува по време на най-висшето си заседание – Магистрален съвет, създаването на Велик приорат. Очаквам на Магистралния съвет на OSMTН, който ще се проведе наесен в София, да се гласува Велик приорат Русия.

Тамплиери в Русия

Каква е ролята, целта и  философията на съвремените тамплиери? Какво от наследството на Ордена на Жан дьо Моле пазите?

Съвременият Орден на Рицарите тамплиери на Йерусалим е реактивиран (създаден) през 1804 г. от французи. Организацията не претендира да е юридически наследник на средновековния орден, нито за правоприемник на имотите му – 1500 крепости. Ние сме наследници на философията му. 

Издадох 4 тома под общото название «Тамплиерство и масонство» за историята на тайните общества и как те се преплитат едно в друго, в тях може да проследите в детайли развитието на тамплиерския орден. 

Основната цел на съвременния Орден е да се грижим за запазване на християнските ценности и морал, за Йерусалим. И сега имаме там наши тамплиери, имаме работеща Канцелария, Център. Имаме войници-офицери, които служат в НАТО, но те са специализирани на Военен Велик Приорат. Така че имаме и хора, които воюват в момента, и те воюват точно по тези места. Митрополит Аталлах Хана, единственият палестинец с толкова висок църковен сан в Йерусалим е покровител на българскиа Велик Приорат. Борим се за Единение на християнството, не за обединение, а за Единение, а за контакти, както направи Руския Патриарх, контакти между различните християнски църкви, без разлика – католици, протестанти, адвентисти и т.н. Защото това са християни. Всички говорят за Христос, едни го признават за Бог, други за Богочовек, трети казват, че е Човек. По този въпрос ние не говорим – ние сме гражданска организация. Ние говорим за контакти между различните християнски вероизповедания, за пряк, силен диалог между отделните църкви. На следващо място ние прехвърляме мостове към други вероизповедания като мюсюлманското с цел, ако има напрежение, да съдействаме за намаляването му.

Архиепископ Себастианский Аталла Ханна

Как помагате за намаляване на напрежението, особено между религиите, в геополитически план?

Поддържаме например много силни контакти с Краля на Йордания. Той ни подари едно голямо парче земя, там където е кръстен Христос, на река Йордан. Много близко до Руската църква. Там вече има една църква, която е построена от нашите братя и се опитваме, специално за България, да направим Параклис. Все още нямаме достатъчно средства за църква. Освен това, ние помагаме на християни в беда – в България, Русия или където и да е по света. Примерно, стигнали сме до Пакистан, където копаем кладеци, специални помпи, които изкарват вода, защото там водата е като злато. Няма вода. Естествено, взаимопомощ между братята и сестрите, и благотворителност.

А политическа цел имате ли?

Няма гражданска организация, която се занимава пряко с политика. Имаме отделни членове, които занимават с политика, но не внасят политиката в Ордена. Имаме достатъчно представители във властта. Но те се афишират чак когато излязат от нея.

Пазите ли някаква тайна в себе си, която не може да бъде разкрита?

Ние го наричаме познание. Всички тези наши събирания на Ордена, два пъти в годината, на Световни Форуми, има затворени такива наши събирания, където онова което Ви интересува, може получи като познание. Не говорим за пари, а за наука и философия. Постулантът работи под наблюдението на Рицар. Когато стане рицар започва да пише в нашето списание, да издава книги, да участва в научните ни конференции – това изисква доста задълбочена подготовка.

Вашето мнение за среща на Патриарх Кирил и Папа Франциск?

Приветстваме тази среща. На нашата фейсбук страница публикувахме веднага 5 снимки от Куба. И само едно заглавие – икуменизъм в чист вид. Много ми е интересно, какво ще стане, когато дойде руския Патриарх в България. На практиката, това е първата му визита след тази голяма среща, и каква ще е реакцията на Българския Патриарх. Защо? Защото край патриарх Неофит в Светия синод има доста крайни в позициите си владици. А общите действия на християните по света днес са задължителни с оглед на бежанската криза в световен мащаб. Аз съм специалист по сигурността и мога ви кажа, че това е най-огромната заплаха за Европа. Последните терористични атаки в Брюксел са още едно доказателство, че Европа е мишена, тя на практика е поставена в състояние на война от радикалния ислямизъм. Днес ние, експертите можем много да дискутираме техниките за противодействие – обща армия, затварян на границите, преформатиране на Шенгенското споразумение. Но като християни трябва да се опрем на нашите хилядолетни ценности и да сме едини.

Когато Вие срещнете Бог, какво ще му кажете?

Моята душа да му каже, че аз съм се опитвал да живея по един начин, който ми диктува сърцето, и че това, което съм направил не е под диктовка на някой друг, а моето лично мнение. А дали съм бил прав той ще прецени.