ЧАВДАР МУТАФОВ - ДУХОВЕН АРИСТОКРАТ И ДЕНДИ

• 
  Портрет на Чавдар Мутафов от Иван Милев

Кратка информация

Севлиево, 19.09.1889 – София, 10.03.1954). Завършва основно образование в Севлиево и гимназия в София. Следва машинно инженерство и архитектура в Мюнхен – с две прекъсвания, по време на които участва във войните. Съпруг на Фани Попова-Мутафова. Работи като архитект, художествен критик, редактор и др. Член-учредител е на Дружеството на есеистите в България и на Съюза на приятелите на филма в България, член на бълг. ПЕН клуб, на Европейския писателски съюз. През 1944 е изключен от СБП с обвинение за профашистки убеждения, а през 1945 без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 е освободен и за кратко участва в редактирането на сп. „Архитектура“, а от 1947 до смъртта си е безработен и никакъв негов текст не е допускан до печат. Мутафов пише проза, литературна и художествена критика, изнася сказки в столицата и страната, сътрудничи на „Везни“, „Златорог“ и мн. др. списания, редактира седмичниците „Изток“ и „Стрелец“.

Един от най-значимите представители на българския литературен авангард, Мутафов е изработил своя специфичен стил главно под влияние на немския експресионизъм. Неговата „декоративна“ проза е създадена почти изцяло през 20-те години на ХХ век и до голяма степен определя облика на експресионистичната проза в България. Съчетавайки баналното с драстични деформации и шокиращите сривове на съзнанието с декоративния словесен орнамент, той изгражда своя собствен прозаичен стил, който звучи провокативно спрямо родните традиции. Основните му теми са свързани с разпадането на човешката психика, с отчуждението и невъзможността на модерния човек да постигне собствената си автентичност. Мутафов залага на деперсонализацията и деконкретизацията, на гротеската и конструирането на алтернативни реалности, които изграждат един свят, мазохистично иронизиращ собствените си обекти и персонажи. Основните му герои в сборниците „Марионетки“ и „Покерът на темпераментите“ и в декоративния роман „Дилетант“ са лишени от лица и своя собствена воля, те са кукли-марионетки, зависещи само от ръката на кукловода автор, иронията към нелепостта на техните действия и обречеността на съществуването им е повече от явна. Стремежът на модерния човек да постигне идентичност със себе си и да освободи духовното от пространствените и времеви условности, който е централен проблем в „Дилетант“, се оказва неосъществим. Абсурдите и гротеските са продиктувани от крайно болезненото съпреживяване на реалността, от страха и отвращението от съществуващото. В прозата на Мутафов се прави един от първите опити да се разголи докрай отчуждението на човека в условията на модерната цивилизация, трагичното разпадане на психиката му и разпадането на всички ценностни критерии и морални опори. Мутафов борави новаторски с езика – възлагайки му изцяло експресивни функции и изграждайки стилизирана образност, която буквално разгражда сетивния свят и го превръща в своеобразен знак за духовното състояние на неговите герои. Редица негови декоративни етюди, събрани в „Технически разкази“, съчетават възхвалата на техническия свят на футуризма и естетическите принципи на конструктивизма и новата предметност.

Чавдар Мутафов е и един от най-оригиналните и ерудирани художествени критици в периода между войните. Някои от неговите есета са свързани с модерното изкуство и имат манифестен характер („Зеленият кон“, „Масово изкуство“ и др.); други правят неочакван разрез на значими художествени течения („Експресионизмът в Германия“), трети извличат концептуални принципи на модерното изкуство („Плакатът“, „Карикатурата“ и др.) Превеждал е текстове на някои автори на немския диаболизъм и експресионизъм (Х. Х. Еверс, К. Айнщайн и др.).

 

Едвин Сугарев

http://dictionarylit-bg.eu/%D0%A7%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0%D1%80-%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%9C%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2

*************

 Чавдар Мутафов - средищна фигура на културния живот в България през 20-те години, стожер на авангардистките нагласи в тогавашното ни общество, духовен аристократ и денди, неутолимо търсещ промяна в призванията, призвание в промените, вечният Дилетант. 

В една малка бележка, заровена сред неговия архив, той сам си прави списък на всички професии и хобита, които е упражнявал някога. 

Сред тях можем да срещнем: словослагател, шофьор, офицер, архитект, хорист в църква, шлосер, стругар, художник, счетоводител, фотограф... та дори "хвърчилак", т.е. човек, който се занимава с правенето на хвърчила... Дилетанта е културно присъствие, което стои доста екзотично сред твърде сериозната, прагматично-земна нагласа на българските творци и носи духа на едно отминало романтично време - късния сецесион, декаданса, който у нас се случва през първите две десетилетия на ХХ век.

СТЕФАН САВОВ - ЕДИН БЛАГОРОДНИК В ПОЛИТИКАТА

 

Един благородник в политиката” - филм за Стефан Савов,

БНТ представя - 21.02.2024 по БНТ

https://youtu.be/tawawtuQb8Y?si=yqPs1a9dZ1KlWBD1

*****&&&&

Навършват се 100 години от рождението на политика и преводач Стефан Савов. Той е четвърто поколение политик, сочи информация на отдел „Справочна" на БТА. Стефан Савов е трети представител на семейство Савови в парламента. Общо фамилията имат 50 години присъствие в Народното събрание. Стефан Савов участва във възстановяването на Демократическата партия и в създаването на Съюза на демократичните сили (СДС) в края на 1989 г. След 10 ноември 1989 г. се посвещава изцяло на политиката. 
„Никое човешко дело не е достатъчно стабилно, то просто трябва да се усъвършенства. Необходима е непрекъсната работа в полза на разбирателството и диалога“, казва в годините Стефан Савов. 

По повод кончината му на 8 януари 2000 г., министър-председателят Иван Костов казва пред БТА: Със смъртта на Стефан Савов българският политически живот осиротява, защото той е като баща за всички политици на нова България. Стефан Савов ни дава пример за това как да се учим на демокрация и как да откриваме и запазваме нейните ценности. Той е връзката между политическите поколения; един от малкото, които умеят да говорят на един език с всички политици, независимо от тяхната партийна принадлежност. От неговото поколение политици Стефан Савов единствен успя да премине с достойнство изпитанията на времето и да се справи с основния проблем на политиката - лоялността към една хуманна идея, която стои над всички партии. Защото Стефан Савов никога не предаде каузата на демокрацията и винаги поставяше интересите на България над всичко. Той превъплъщава в себе си живата патриотична традиция, предавана от поколение на поколение. Духът на Стефан Савов трябва и ще продължи да вдъхновява Обединените демократични сили. Защото този дух прави коалицията силна и превръща компромисите в името на България в победи за коалицията. Стефан Савов е сред личностите, които написаха политическия буквар на парламентаризма в България; този буквар, по който още години напред ние, останалите политици, ще сричаме. Стефан Савов е от малкото честни и достойни хора, които влизайки в политиката останаха такива до последния си ден. Поклон пред паметта му!
По време на събитията от януари 1997 г. Стефан Савов казва: Полицейският произвол от нощта на 10 срещу 11 януари е грубо нарушение на реда и морала.

Той допълва, че нито сегашното, нито бъдещото правителство на левицата ще изпълнят Декларацията за правата на човека, затова те трябва да бъдат извоювани чрез предсрочни парламентарни избори.
Четвърто поколение политик
Стефан Савов е роден на 8 януари 1924 г. Той е четвърто поколение политик, сочи информация на отдел „Справочна" на БТА. Прадядо му Христо Савов е приятел на Петко Славейков и участник в църковноосвободителните борби, съратник на Георги С. Раковски. Дядо му Стефанаки Савов е участвал в революционното движение срещу османското иго като член и секретар на Врачанския революционен комитет (1872). През 1786 г. той се присъединява към четата на Христо Ботев в Оряхово, заловен е и осъден на смърт. След Освобождението (1878) е адвокат. Бил е 10 мандата депутат от Врачанска околия в периода 1884 - 1913 г.  Баща му Димитър Савов е индустриалец и е бил депутат от 24-ото Народно събрание през 1938-1939 г. и министър на финансите в правителството на Иван Багрянов (1944). По-късно е изселен, осъден от Народния съд на 15 затвор, а през 1951 г. изпратен в лагера в Белене, където умира след трети инфаркт. 
Заради миналото си Стефан Савов прекарва дълги години в комунистически лагери. Празнува 21-ия си рожден ден в лагер в с. Босна, на 35 км от Силистра, откъдето е изселен във Враца. След това лежи в лагерите Богданов дол и в Белене. По-късно е изселен с цялото си семейство в Горни Дъбник. Веднага след края на Втората световна война, в чиято заключителна фаза участва, се включва в политическия живот на България.

  Савов завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Въпреки юридическото си образование, в продължение на 15 години той работи като строителен работник. 

Преводаческа дейност 
От 70-те години на 20-и век е преводач от испански език на свободна практика. Езикът научава от мъжа на сестра си Анастасия - Тодор Нейков. „Станах преводач случайно. Знаех френски и немски, а испански научих от моя зет. В Испания отидох за първи път едва когато станах депутат“, разказва години по-късно Савов. Превел е над 30 книги от испански, сред които на Пабло Неруда, Алехо Карпентиер, Хосе Ортега и Гасет, Че Гевара, както и романа на Хуан Карлос Онети „Нека вятърът говори“, издаден през 1983 г. Бил е заместник-председател на Асоциацията на испанистите в България, член на Управителния съвет на Съюза на преводачите в България. За преводите на „Приложение на метода“ на Алехо Карпентиер, издадена през 1977 г., и за „За да родя, родих се“ на Пабло Неруда, издадена през 1983 г., Савов е удостоен с две награди на Съюза на преводачите в България. С указ на Държавния съвет от 21 юни 1984 г. той е удостоен с орден „Кирил и Методий“ първа степен за активна преводаческа дейност и във връзка с неговата 60-а годишнина.
На въпроса „кой е вашият девиз" в телевизионното предаване „Всяка неделя“ на  2 декември 1990 г. Савов отговаря: „Бъди верен на себе си, бъди верен на убежденията си и никога не губи надежда“. За попрището си на политик той се готви още от ученик, когато започва да пише статии във в. „Мир“, подписвайки се с инициалите С. Д. С.   
Общественик и политик 
Общественик по призвание той участва във възстановяването на Демократическата партия и в създаването на Съюза на демократичните сили (СДС) в края на 1989 г. След 10 ноември 1989 г. се посвещава изцяло на политиката. „Аз съм щастлив човек, защото от съвсем млад мислех за политическа кариера“, оценява своята политическа дейност Стефан Савов години по-късно.  
На 16 декември 1990 г. е избран за председател на Демократическата партия и член на Координационния съвет на СДС. Същата година през юни той е избран за депутат в VII Велико народно събрание (ВНС) по мажоритарната система с почти 70 % от гласовете в район „Средец“ в София. Той е трети представител на семейство Савови в парламента. Общо фамилията Савови имат 50 години присъствие в парламента. 

В работата си като парламентарист той е пефекционист. Всяко негово решение оставя ярки следи в политиката. „Никое човешко дело не е достатъчно стабилно, то просто трябва да се усъвършенства. Необходима е непрекъсната работа в полза на разбирателството и диалога“, споделя той през годините. От август 1990 г. Стефан Савов е заместник-председател на Постоянната комисия по външна политика във ВНС до февруари 1991 г., когато подава оставка в знак на несъгласие с избора на Андрей Луканов за председател на същата комисия. От 14 декември 1990 г. Савов е и председател на парламентарната група (ПГ) на Демократическата партия. На 3 януари 1991 г. той пописва споразумението между политическите сили, представени във ВНС от името на Демократическата партия. Стефан Савов е първият депутат, който напуска парламента през май 1991 г., последван от неговите заместници в партията и от други депутати от СДС и първият, който обявява гладна стачка, посочвайки, че ролята на СДС във ВНС е параван за представителите на БСП, тъй като е в малцинство. От 31 май 1991 г. той е съпредседател на ПГ на СДС във ВНС.  

На изборите на 13 октомври 1991 г. Савов е избран за депутат в 36-ото Народно събрание (НС) от листата на СДС. На 4 ноември 1991 г. той е избран с тайно гласуване за председател на парламента. Като свой принцип за работата си като председател на НС той обявява: „Повече дела, по-малко думи“. По време на неговия мандат като председател на парламента България е приета на 7 май 1992 г. за член на Съвета на Европа и става 26-ата страна членка на организацията. На 24 септември 1992 г. Савов подава оставка като председател на 36-ото НС след внесено искане на 60 депутати от БСП и ДПС с мотива за липса на толерантност и еднакъв подход към всички народни представители, с лансирането на Демократическата партия и нейните проектозакони. От 17 март 1993 г. до 13 октомври 1994 г. той е председател на ПГ на СДС в 36-ото НС. 
Нова коалиция
През 1994 г. заедно с Анастасия Мозер той създава новата коалиция „Народен съюз – БЗНС, Народна партия“, която участва в новосъздадената коалиция Обединени демократични сили (ОДС) и става трета политическа сила в страната тогава. От 30 ноември 1994 г. той е съпредседател на коалицията „Народен съюз – БЗНС, Демократическа партия“ в парламента. От 1995 г. Савов е депутат в 37-ото НС, в което от 17 февруари 1995 г. е член на делегацията на парламента в Асамблеята на Западноевропейския съюз. Като депутат в 38-ото Народно събрание, избран с листата на ОДС на парламентарните избори на 19 април 1997 г., Савов е съпредседател на ПГ на „Народен съюз“ от май 1997 г. и ръководител на парламентарната делегация в Асамблеята на Западноевропейския съюз от 12 юни 1997 г. Дългогодишен член е на парламентарната Комисия по външна политика.
Стефан Савов е бил председател на Комитета за издирване на тленните останки на цар Борис Трети, през април 1992 г. е участвал в инициативния комитет за пренасяне на тленните останки на земеделския лидер Г. М. Димитров от САЩ, председателствал е Инициативния комитет за честване през 1993 г. на 50-годишнината от спасяването на българските евреи. 
Награди
Стефан Савов е първият българин, носител на испанския орден рицарски кръст на кавалер на ордена Изабела ла Католика, връчен му от посланика на Испания на 22 април 1992 г. за заслугите му като изявен български държавник и за неговия принос за популяризирането на испанската култура в България. Носител е на Сребърен медал на парламента на Египет. На 6 юли 1992 г. Савов е удостоен от посланика на Венецуела в България Ерик Бекер с най-високия орден за култура и обществена дейност на Венецуела на името на латиноамериканския хуманист и реформатор Андрес Бельо за приноса му за приобщаване на българския народ към венецуелската култура. Стефан Савов е носител и на медал на Съвета на Европа за заслуги към демокрацията.
Той умира на 8 януари 2000 г. в София на своя рожден ден, в деня когато трябва да навърши 76 години.
/МГ/отдел „Справочна“

https://utroruse.com/article/989705/

ПЕТЪР ДИНЕКОВ, ДУХОВЕН АРИСТОКРАТ, РИЦАР НА СКЕПСИСА

 

Свидетел на своето време 

Евелина Белчева

10.03.2021

31754

В бездната
на една невъзможна „утопия етика“

ЗАПИСКИ ОТ „ПРЕХОДА“. Из дневниците на акад. Петър Динеков. Втора книга. (Книгата се състои от две части. Първата е издадена под заглавие: Петър Динеков. Записки от „прехода“, Огледало: 2020.)

Изданието е посветено на 110 години от рождението на академик Петър Динеков

* * *

Но винаги се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието свидетел,
равно на светец и апостол.
Има общ родов корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят отгоре му,
за да му запуши устата
навеки веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.         

Свидетел, 1979 г.
Блага Димитрова

https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5/

На 21 февруари 1992 г. завършва земният път на нашия любим професор ПЕТЪР ДИНЕКОВ. Започва другият му живот – в архивите и дневниците – културна история в личности, образи и сюжети. Лице в лице с историята. Колкото и да желае да се скрие, да избяга от самопоказ, дневникът се оказва най-верният му автопортрет. Помним нашия професор, чужд на самопоказ и суета, разбиращ и сговорчив, вслушващ се в другия – с мекота и деликатност, духовен аристократ, който щади достойнството на другите и пословично щедро раздава духовните си притежания. Но в заогледалието на дневника прозира и друг негов образ: – неузнаваем за нас, изненадващо непредвиден – вероятно и за самия него: критичен, категоричен и безкомпромисен, дори рязък в преценките си.  Самотен рицар на скепсиса в общото "пиянство на един народ", едно велико пиянство, разбира се...