Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации

събота, 20 януари 2018 г.

Йозеф фон Айхендорф. Синьото цвете


Прототипът на синьото цвете в немските приказки

Все диря синьото цвете, 

Но нигде не го съзирам,

Бленувам, ах, в чудното цвете 

Ново щастие да намирам.


Странствам със своята арфа
През полята и градовете,
Навсякъде се надявам
Да зърна синьото цвете.

Странствам от дълго време,
В напразни надежди посърнах,
Пламенно вярвах, но нигде
Синьото цвете не зърнах.

...
1841 Превод от немски: Венцеслав Константинов (Пълни авторски права)- http://litersvyat.blogspot.com/2012/11/blog-post_8282.html

И още един превод на "Синьото цвете", публикуван в Двуезична библиотека:

                                                   Аз цвете синьо търся
                                   в полета и гори.
                                   Сънувах, че цветът му
                                   с късмет ще ме дари.

                                   Със арфата си странствам
                                   в села и градове,
                                   но нийде не съзирам
                                   тез сини цветове.

                                   Тъй бродих много време –
                                   с надежди все живях,
                                   но синьото си цвете
                                   да зърна не успях.


                                                     1841

© Йозеф фон Айхендорф
© превод от немски език: Нели Господинова (с разрешение)


сряда, 10 август 2016 г.

Луис Макнийс: Молитва преди раждането


Из "Нощен дъжд", Народна култура 
Подбор: Леда Милева, Николай Попов, 1980
Превод: Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов, 1980

Луис Макнийс (1907-1963) е роден в Белфаст в семейството на протестантски епископ. Участвува в групата на оксфордските леви поети. Заедно с Одън и Спендър отива в Испания по време на гражданската война. За разлика от "оксфордците", Макнийс е привърженик на необвързаната поезия. В голямата си част стиховете му са автобиографични. В продължение на много години е автор и продуцент в Би-Би-Си. Автор е на книгите: "Стихове" (1935), "Земята принуждава" (1938), "Есенен дневник" (1939), "Растение и фантом" (1941), "Дупки в небето" (1948) и на радиопиесата "Мрачната кула" (1947). Превел е "Агамемнон от Есхил" и "Фауст" от Гьоте.

Молитва преди рождението

Не съм роден все още. Чуйте ме.
Не позволявайте на плъх, на прилеп, на хищна белка
или на куц вампир да приближат до мене.

Не съм роден все още. Утешете ме.
От целия човешки род се плаша - боя се да не ме зазидат
в зид висок и с опиати силни да не ме опият,
с лъжи изкусни да не ме примамят,
на черни мъки да не ме подложат.

Не съм роден все още. Погрижете се
вода да има, за да ме люлее, трева за мене да расте,
дървета - за да ми приказват, и небеса - да пеят песни,
да има птици и бяла светлина, която да ме води.

Не съм роден все още. Но простете ми
за греховете, в мен които ще извърши някога светът,
за думите, за мислите и за натрапените ми предателства,
простете за живота, който ще убият
с моите ръце, и за смъртта.

Не съм роден все още. Подгответе ме
за ролите, които трябва да играя, за репликите, с които
трябва да отвръщам,
когато старци ще ме поучават, ще ме тормозят бюрократи,
ще ми се мръщят планини, любовници ще ми се смеят,
ще ме подканят на забава белите вълни или пусти-
нята - към гибел,
когато просяк ще отхвърля моя дар
и собствените ми деца ще ме проклинат.

Не съм роден все още. Чуйте ме.
Не пускайте човекът-звяр или човекът, който мисли, че е бог,
да приближат до мене.

Не съм роден все още. Изпълнете ме
със сила - да устоя на тези, които ще поискат
да пресушат човечността ми, да ме направят автомат,у
винт във някаква машина, предмет безличен, да
устоя, когато ще поискат на части да ме
раздробят или да почнат да ме духат
като трън нагоре и надолу, на-
горе и надолу, или като
вода, държана в ше-
па - да ме раз-
плискат.

Не ги оставяйте да ме превърнат в камък,
не ги оставяйте да ме разплискат.
Ако не можете да ме опазите -
убийте ме.

Лермонтов: Молитва


В минуту жизни трудную,
Теснится ль в сердце грусть,
Одну молитву чудную
Твержу я наизусть.

Есть сила благодатная
В созвучье слов живых,
И дышит непонятная,
Святая прелесть в них.

С души как бремя скатится,
Сомненье далеко —
И верится, и плачется,
И так легко, легко…

1839




четвъртък, 30 януари 2014 г.

Рада Александрова. Обичам сините цветя

Обичам сините цветя
на младостта.
И сините морета,
които сега докосвам
само с мисъл.
И онова, което мърда,
вика, свети и бълбука.
Което спи и бърза,
пробива чернотата
с тънко острие.
И се разлиства
върху всяко разрушение.

Рада Александрова






вторник, 21 януари 2014 г.

"Гарванът" от Едгар Алан По

Публикуваме любимото стихотворение на Валя по повод рождения ден на Едгар Алан По (19 януари) в любимия ни превод на Георги Михайлов.




В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно
В книга странна и забавна стих, забравен вече тук —
Но, докле четех разсеян, в самота и сън обвеян, —
Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:
„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, —
                                                Някой гост — и никой друг!“

Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,
Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —
И отбягнал всички хора, сам, четех аз до умора,
В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —
И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —
                                                Само аз — и никой друг!

От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе —
И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;
И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,
Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,
Дири по̀дслон — безприютен — светлина съгледал тук, —
                                                Някой гост — и никой друг.“

И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прага
Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —
Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,
Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“
И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук:
                                                Само мрак — и никой друг.

Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,
В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —
Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъжен
Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзву̀к —
То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзву̀к,
                                                Глух отзву̀к — и никой друг.

И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отново
Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —
Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —
Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват тук. —
Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук:
                                                „Вятърът — и никой друг!“

Про̀зорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —
Вмиг влете, крила размахал със прокобно странен звук,
Гарван черен — стражът верен на погинал блен химерен —
Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон дири тук,
И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон тук —
                                                Както още никой друг.

Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,
Че, макар и безотраден, смех у мен избликна пак:
„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!
Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,
Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“
                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,
Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.
Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъв
И надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,
Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак
                                                Гарван с име „Нивга пак!“

Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,
Сякаш сам изле в туй слово своя дух с едничък грак.
И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:
„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!
Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“
                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —
Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,
Който в орис на печали, горест не една узнал е
И над всичко са му пяли скърбите припев недраг,
И над всичко сам той пял е техния припев недраг —
                                                И той беше „Нивга пак!“

И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —
Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний мрак.
Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —
Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —
Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак
                                                С туй печално „Нивга пак.“

А на бюста, от високо, той в душата ми дълбоко
Огнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен, вечен враг.
Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,
Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя беден праг!
Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг!
                                                Както нявга — нивга пак!…

И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяха
И вестяха те утеха, тихо слезли в нощний мрак —
„То — извиках, — о, несретний! в твойте скърби неприветни
Бог забвение, най-сетне, праща с ангели — Всеблаг!
Пий забвение и чакай светла вест на Бог Всеблаг!“
                                                Грак простена: „Нивга пак!“

„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. — Към теб вопия!
Щом те запокити Злият с буря върху този бряг, —
Свят балзам за скръб и спомен нявга в Галаад псаломен,
Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя грак!
О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен грак!“
                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк — стихия!
Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на земний мрак,
Ще ли види с радост взорът пак на ангелите в хора
Светлий образ на Ленора — в Рая сред венци и зрак?
С радост да сияй във взора — сред лъчи и вечен зрак?“
                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла знака! —
Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни отново в мрак!
Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите черни!
Избави ме от неверний призрак твой над моя праг!
Пак самотност, скърби верни нека бдят над моя праг“.
                                                Той отвърна: „Нивга пак!“

И крила той не разпери — верен подслон тук намери! —
И над бледний бюст той черен — демон същ над моя праг! —
Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен сън той чака,
Като хвърли сенка в мрака и прогони сетний зрак —
И душата ми във мрака няма да дочака зрак —
                                                Зная вече — нивга пак!
Край