В
късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно
В книга странна и забавна стих, забравен вече
тук —
Но, докле четех разсеян, в самота и сън
обвеян, —
Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен
звук:
„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от
внезапний звук, —
Някой
гост — и никой друг!“
Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън
бледен,
Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и
без звук —
И отбягнал всички хора, сам, четех аз до
умора,
В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от
тук —
И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —
Само
аз — и никой друг!
От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе
—
И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;
И, обзет от трепет смутен, да смиря страха
минутен,
Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан
тук,
Дири по̀дслон — безприютен — светлина
съгледал тук, —
Някой
гост — и никой друг.“
И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и
пред прага
Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен
звук —
Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се
почука,
Че не ме опомни звука, както бях задрямал
тук…“
И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой
бе тук:
Само
мрак — и никой друг.
Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не
намирах,
В блян и сън ръце простирах, чужд за всички
смъртни тук —
Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака
чух аз тъжен
Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от
дълга скръб отзву̀к —
То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов
отзву̀к,
Глух
отзву̀к — и никой друг.
И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отново
Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук.
—
Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз
неволно, —
Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват
тук. —
Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е
тук:
„Вятърът
— и никой друг!“
Про̀зорецът тласнах бавно и през него —
гордо, плавно —
Вмиг влете, крила размахал със прокобно
странен звук,
Гарван черен — стражът верен на погинал блен
химерен —
Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон
дири тук,
И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон
тук —
Както
още никой друг.
Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй
важно хладен,
Че, макар и безотраден, смех у мен избликна
пак:
„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд
като избранник!
Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний
Мрак,
Твойто име на избранник в Царството на
Вечний Мрак?“
Той
отвърна: „Нивга пак!“
Удивен, че той говори, вперих скръбно в него
взори,
Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя
грак.
Но в дома, де сам оплаках дел за всички не
еднакъв
И надежди в скръб не чаках, — пръв,
единствен в скръб и мрак,
Да ме навести дочаках — пратен с бури в
нощний мрак
Гарван
с име „Нивга пак!“
Но след първий грак, отново той замлъкна тъй
сурово,
Сякаш сам изле в туй слово своя дух с
едничък грак.
И смутен, очуден странно, промълвих едва
разбрано:
„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от
моя праг!
Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя
праг!“
Той
отвърна: „Нивга пак!“
О, туй слово бе самичко отговор умел на
всичко —
Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,
Който в орис на печали, горест не една узнал
е
И над всичко са му пяли скърбите припев
недраг,
И над всичко сам той пял е техния припев
недраг —
И
той беше „Нивга пак!“
И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана
погледнах —
Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний
мрак.
Скръбен, исках да разгадам туй, което —
безпощаден —
Той изрече — горд и хладен — в своя тъй
печален грак, —
Туй, което — безпощаден — той предсказва в
своя грак
С
туй печално „Нивга пак.“
А на бюста, от високо, той в душата ми
дълбоко
Огнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен,
вечен враг.
Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли
скъпи,
Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя
беден праг!
Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен
праг!
Както
нявга — нивга пак!…
И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяха
И вестяха те утеха, тихо слезли в нощний
мрак —
„То — извиках, — о, несретний! в твойте
скърби неприветни
Бог забвение, най-сетне, праща с ангели —
Всеблаг!
Пий забвение и чакай светла вест на Бог
Всеблаг!“
Грак
простена: „Нивга пак!“
„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. —
Към теб вопия!
Щом те запокити Злият с буря върху този
бряг, —
Свят балзам за скръб и спомен нявга в
Галаад псаломен,
Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя
грак!
О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен
грак!“
Той
отвърна: „Нивга пак!“
„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк —
стихия!
Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на
земний мрак,
Ще ли види с радост взорът пак на ангелите
в хора
Светлий образ на Ленора — в Рая сред венци
и зрак?
С радост да сияй във взора — сред лъчи и
вечен зрак?“
Той
отвърна: „Нивга пак!“
„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла
знака! —
Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни
отново в мрак!
Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите
черни!
Избави ме от неверний призрак твой над моя
праг!
Пак самотност, скърби верни нека бдят над
моя праг“.
Той
отвърна: „Нивга пак!“
И крила той не разпери — верен подслон тук
намери! —
И над бледний бюст той черен — демон същ
над моя праг! —
Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен
сън той чака,
Като хвърли сенка в мрака и прогони сетний
зрак —
И душата ми във мрака няма да дочака зрак —
Зная
вече — нивга пак!
Край
