КАЛНА ЛОКВА ИЛИ ЧИСТО ЕЗЕРЦЕ
В края на толкова емоционалния ден Жабчо се беше разположил на любимото си оранжево фотьойлче, потънал в дълбоки размисли. Уж протестът вървеше силен и неукротим, срещна се с много приятели, покрякаха си от сърце. После и картите таро показаха Глупака, новото начало, но и Звездата, надеждата, всичко трябваше да се подреди добре в малкото езерце, наречено „Родина“. Но нещо го глождеше, не беше спокоен. Дали това щеше да е достатъчно, за да спрат малките жабки и попови лъжички да измират и изчезват – лишени от кислород? Нещо му подсказваше, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Жабчо пийваше зелено смути с мента, въздишаше и тихичко подкрякваше, когато телефонът иззвъня. Беше неговата приятелка, Софка, мъдрата Сова, която имаше биологичен режим на бухал и обикновено му звънеше около полунощ.
- Квак, кво правиш? Мярнах те по една телевизия в репортаж от протеста. Внимавай, нещата не са такива, каквито изглеждат, бух-бух! - сякаш четеше мислите му Софка.
„Много се е разбухала напоследък, сигурно е постковиден синдром, си помисли Квакер Зеленоводски, каквото беше цялото име на Жабчо, когото приятелите наричаха накратко „Квак“. Ще взема да я прекръстя на Бухличка.“
- А ти откъде знаеш?, се осведоми Квак.
- Ами чета и мисля, мисля и чета, забуха отново Софка. Знаеш ли, че според едно британско журналистическо разследване, 15 подготвени агента са достатъчни, за да започнат протест и да привлекат стотици и хиляди след себе си, и още 30 – за да го провалят. Така че внимавай и си отваряй очите!
- И ти внимавай, Бухличке, ох, извинявай, Софче! Може и да си права, обаче сърцето ми не е спокойно да си седя у дома, когато по улиците ври и кипи недоволството! И то е съвсем истинско и ти казвам, сърцето ме изкара на площада днес, а не някой провокатор. Искаме си свободата и да има ред в държавата! Искаме чисто езерце, а не кална локва!
Софка помълча няколко секунди, преди да забухти отново:
- Ти знаеш, че и аз съм за свободата, ама не съм съвсем сигурна, каква е разликата между калната локва и чистото езерце? Не е ли всичко тъй относително?“
Сега беше време Жабчо да замълчи, но отговорът проблесна като мълния в съзнанието му и той категорично изквака:
- Много просто! Разликата е в голямата свиня. Знам, че летиш и гледаш на нещата отвисоко, ама не ти ли минава през ума, че скоро няма да има живот в нашето езерце без кислород… Животът изчезва от калната ни локва. Разбрах едно в този наш свят, скъпа приятелко: няма такова чисто езерце, което да не може да се превърне в кална локва. Една нагла свиня е достатъчна! В това е разликата… Значи, може и обратното да се случи: локвата – ако махнем свинята – отново да стане езерце.
- О, Квак, ти мислиш със сърцето си! А това е най-трудното мислене. Утре ще дойда и аз на протеста, колкото и да ми е невъзможно да се будя в 6 следобед.
- И аз те обичам, Бухличке, до утре тогава, квак-квак!
На Жабчо му стана тъй спокойно и хубаво, не беше само той Глупака, колкото повече чисти души се съберат, за да се противопоставят на свинщината,, толкова по-голяма е Надеждата, че ще успеят да си върнат езерцето. И животът отново да потече – сребристо-син и прекрасен.
Svetlana Hristova
НАИСТИНА ЛИ ПАРИТЕ НЕ МИРИШАТ?
Софка-Бухличка се беше прибрала от лятната си почивка и посвети цяла нощ да изчете новините, заливащи Интернет: родното ни езерце се бе заблатило и тънеше в гниещи боклуци, над които се виеха зловонни изпарения. И така било, твърдяха журналистите, защото парите не миришат. Ама че това е древна поговорка, си припомни Софка. Лично Светоний е описал, как император Веспесиан пъхнал няколко златни монети под носа на сина си Тит, когато го попитал, защо е въвел данък върху обществените тоалетни. „Е, миришат ли ти, сине? Те са от този данък.“ Оттук насетне се знае: Pecunia non olet.
Но парите от Софийските боклуци взеха, че се размирисаха. И не само те. Из цялото езерце беше така, та чак до голямата вода. И вълните на морето, откъдето Бухличка се беше върнала току-що, направо изхвърляха купища боклуци по плажа. Звънна на Жабчо да пита, има ли някакво обяснение на тази мистификация. Гласът на вечния оптимист Квак вече не кънтеше жизнерадостно:
- Не знам какво става, мила ми Софче, но аз изметох моята улица, цялата, защото не мога да понасям повече тези боклуци“, заяви Жабчо изморено.
- Да де, и аз се залових снощи да събирам боклуци из гората, но в града нали плащаме такса „Смет“?.., продължи да се тюхка Софка. И се оказа, че някой прецаква Общината и изхвърля боклуци нарочно – за да ни ядосват нас, почтените горски обитатели на Езерцето-превърнато-в-Блато... Тъкмо с тези боклуци, от които всички страдаме, си докарвали пари тайните мафиоти, „властелините на пръстта“, от които Общината не успява да се отърве до ден днешен. Това се прави, за да повярваме, че всички са маскари...
- Но тогава кво, кво-квак да правим? Време е за протест!, заяви Жабчо с неподозирана категоричност за неговия благ нрав.
- На протест тогава, в четвъртък от 6!“, поде развълнувано Софка. - И нека да разгласим това на всички приятели. И виж, преди да потънеш в Нирвана, прочети това и изгледай видеото – информацията е от нашата Европа, все още Свободна:
https://www.svobodnaevropa.bg/a/hilyadi-kesh-kak-se-kupuva-direktorski-post-stolichen-inspektorat-akf/33065045.html?utm_source=3+%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D1%83%D1%82%D0%B8&utm_campaign=ca59254c56-EMAIL_CAMPAIGN_2024_08_06_04_23&utm_medium=email&utm_term=0_-ca59254c56-%5BLIST_EMAIL_ID%5D
Бухличка реши, че е време добре да се наспи след нощното будуване, а Жабчо се протегна върху любимото зелено фотьойлче и впери поглед в бездънния монитор на своя лаптоп.
Светлана Христова
ПРИКАЗКА ЗА ЖАБЧЕТО, КОЕТО ТЪРСЕШЕ ПРОСВЕТЛЕНИЕ
2016 г.
Една сутрин, както си вървеше по алеята към работата, Жабчето внезапно се усети, че мислеше за… началника си - Големия Жабок! И то - със страх и дори с неприятно чувство.
- Но какво правя аз? Аз, дето уж вървя по пътя към Просветлението? Да мисля лоши неща за другите? Нали се опитвам да залича своето Аз, нали знам, че няма разлика между Аз и Ти? Нали чета свети книги, мъдри мисли, медитирам, емпатирам… А резултат? Никакъв резултат!
И Жабчето се почувства виновно и гузно пред самото себе си.
Когато тръгна по пътя към Просветлението, Жабчето си създаде някои помощни навици. Например сутрин, като отиваше към офиса, то винаги си представяше, че цялата природа, всички дървета, цветя, треви, всички те го прегръщат, дават му сила, дават му радост и мислено благодареше на тази Велика Вселена за тази Велика доброта.
И винаги си мислеше, - аз съм една милиардна частица от прашинката, а каква необятна радост получавам от Безкрайната Вселена! Всяка секунда трябва да благодаря на Господ за това щастие! И да мисля и да правя само добро…
Но тази сутрин...не беше така. Не чувстваше радост, защото мислеше за Големия Жабок. Представяше си неговата началническа физиономия и чуваше неговия началнически глас. Представяше си как началникът влиза в стаята, не го поздравява (вече две години не го поздравяваше!) и после му заповядва: Отвори пощата! Пиши! Изпрати мейла!
А Жабчето мечтаеше за творческа работа…
Внезапно една голяма тъмнокафява шушулка го цапардоса по гърба и Жабчето едва не изпусна чантичката си – зелена чантичка на оранжеви пъпки.
И неочаквано получи просветление: Големият Жабок, неговият началник, е просто едно природно бедствие. Защо да му се сърди? Той е това: природно бедствие. А на природата кой се сърди? Никой не се сърди! На природата не можеш да се сърдиш! Природата всички я обичат!
И Жабчето погледна на света с нови очи и с нова истина. И продължи с припкане по алеята към работата си. На сърцето му беше леко и на коремчето му беше леко. Дори на зелените му големи крачета беше леко!
То се отърси от себе си, прегърна мислено Големия Жабок и размаха зелената чантичка с оранжевите пъпки. Всичко се подреди естествено и хармонично. То обичаше Големия Жабок! Е, ако не го обичаше, то поне го разбираше. Природата му е такава. Природата му… а Жабчето обичаше Природата.
ЖАБЧО СЕ ГМУРВА В ДЕБРИТЕ НА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА
“Най-хубавата ябълка свинете я ядат.”
Българска поговорка
Жабчо прелистваше книгата с български пословици и поговорки, която приятелката му Лили състави преди години. Той се радваше на творческите изяви на приятелите си и винаги когато имаше възможност си купуваше книгите им. А че не винаги ги четеше… това е второстепенен въпрос.
Пословици всякакви скачаха и подскачаха пред погледа му, повечето му бяха познати и не го провокираха към анализи, но тази, че най-хубавата ябълка я ядат свинете, не беше чувал. Представи си най-хубавата ябълка как грее с червено-златния си ореол горе, високо сред зеленината на дървото, представи си тримата братя от приказката, които я защитават от Змея, представи си Райската ябълка… и се стресна. Райската ябълка?! И прасе!?! Боже! Остави книгата, скочи от оранжевото канапенце и се втурна към прозореца. Отвори го и погледът му се зарея нагоре, нагоре към облаците и отвъд тях, далече, далече, във високото, далече от прасето. Прасето!
Жабчо подскочи няколко пъти, тръсна главичка като че да изхвърли мрачно-негативните си мисли и зае анализаторска поза. Как да тълкува тази поговорка, колко смислови послания съдържа? Кое е основното? Че най-хубавото, най-красивото, най-съвършеното е… храна за прасето? Че е осъдено на грозно и нелепо унищожение? Че няма ли кой да го защити, да го опази, да се бори за него?! Къде са тримата братя?
Това ли е мирогледът на народа? Какъв е този краен песимизъм, защо е, жив ли е още? Жабчо се намръщи и заподскача нервно-възмутено из стаята. Внезапно пред погледа му се настани дебела, охранена картина - кореми и шкембета, запълващи залата на Народното събрание, раздути бузи, малки очички, самодоволни крясъци, тътен от грухтене. Властимащите самоизбранници, уж избрани! Властта заграбили и за още власт се борят, не мислят за народа!…
А народът търпи… мълчи и навежда главица, пийва ракийца…
После отвън, малко по-далече от жълтите софийски павета, Жабчо видя едва кретащите възрастни хора с наведени глави и втренчени очи в изкорубените тротоари, бездомници, полегнали на пейките в парка, а по-нататък - опустели села, порутени къщи, самота… и майки, взиращи се с мъка в прозорчетата на телефоните си… А децата са далече, далече, там някъде в цивилизациите на глобалното земно кълбо.
Стана му студено, тъжно… самотно. Но само след миг се отърси от унизяващия негативизъм и скочи високо, чак до украсения със сецесионни лилии таван на уютната му стаичка. И се мобилизира. Втурна се към библиотеката, зарови из лавиците. Някога, отдавна, много отдавна, се занимаваше с народопсихология, проучваше писанията на големите български народоведи, четеше изследванията им за душата на народа, за Бай Ганьо, безсмъртния, за “Българската работа” и Иван Хаджийски, Георги Фотев и българската меланхолия, Марко Семов и много, много други. Мдааааа, Марко Семов подробно описа някои от архитипните (дали?) мрачни краски на българския характер:
- Какво добро съм ти направил, та ме мразиш?
- Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа да му е зле.
- Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти, по-леко ми е.
И още, и още мрачни тъмнини в българската народопсихология разкриваше Марко Семов.
По това време Жабчо търсеше отговор на актуалните някога и уви - и сега свои два въпроса:
- откъде се взеха у нас в България толкова много крадци, мутри, чалги, подкупни чиновници, подкупващи граждани и всякакви измамници. От къде се взеха? Комунизмът ли ги отгледа, сакатата недорасла демокрация ли ги създаде тези чудовища, изпълзяли сякащ от картина на Бош примитиви, духовни бедняци в джипове и палати?
- и по-важният въпрос, извисяващ се над този откъде са се пръкнали - как да ги отпръкнем?
Защото Жабчо мечтателно-идеалистично и интуитивно-научно вярваше, че българското общество има сили както за сътворяване на зло, така и на добро.
Вярваше в хипотезата, че ако се сътворят условия, които подпомагат доброто, то и персонажите в ситуацията ще се вдъхновят да се държат като добрите герои от приказката, наречена живот.
Но… още въпроси: да не би кръгът да се затваря? Кой да сътвори благоприятстващата доброто ситуация? Откъде да се пръкнат борците срещу злото щом най-хубавите ябълки ги ядат прасетата?!?
Жабчо с тъга си спомни сините митинги, хилядите хора по улиците и площадите през 90-те години, първия избран демократичен президент-философ , свръхчестен и отдаден на мисията си да подкрепя демокрацията, бивш дисидент Желю Желев, скромен, човечен и… жестоко охулен впоследствие от собствените си уж-съратници! Мдаааа, охулен и сгрухан…
Изведнъж погледът му се препъна във вестника, който приятелката му Умната Совичка-Бухличка беше донесла преди няколко дена - ПРАС-ПРЕС!
Е, това вече е… Жабчо се претърколи от канапенцето, скочи на масата и грабна прасовия вестник, пардон, пацал ли (пардон), що ли и въпреки потреса, зачете титулните редове.
И се ококори.
Брей, карикатурни прасчовци, симпатични, фенове на Радой Ралин, “карикатуристи и журналисти, които вярват, както Радой Ралин вярваше, че демокрацията както хляба - трябва всеки ден да се замесва, изпича и консумира… ние сме тези, които понякога вършат това, което вие трябва да свършите.”
Жабчо пусна вестника и се втурна навън. От радост почти хвърчеше над извитите стълби на кооперацията. Навън, навън и към будката за вестници! Към Прасчовците, които, сигурен беше, ще успеят да променят и поведат и другите в битката, демократичната - андрешковци, ганьовци, самотните вълчовци с дебелите вратове (хм?! Дали?) и …. Така де!
Така де, нали гербът български с лъвове е украсен! Хайде, лъвчовци, събуждайте се, моля!
И опиянен от надеждите си, Жабчо се понесе незнайно накъде.
ЖАБЧО ИСКА ДА ПОМОГНЕ НА СВЕТА ДА СТАНЕ ПО-ДОБЪР
януари 2025
На М.К.
“Доброто е способността да откликваш добре на околните, развиването на чувствителност, която ти позволява да се държиш по начини, които са добри за околните, и да събуждаш собствените им по-добри страни.”
Конфуций
Жабчо се усмихна и затвори телефона. Затвори и очички, а пред вътрешния му поглед се разгърна спирала от топли, радостни усещания, леки и ефирни като мечти. Усети, че тази спирала го понася нагоре, нагоре, високо сред синьото приказно небе.
Колко хубаво, колко искрено-откровено и взаимно помагащо си говорихме с теб, скъпа приятелко! Разговорът беше дълъг. Тя, неговата дългогодишна обичана приятелка Добрата Доброта му звънна преди около час с молба да сподели мъката си. Жабчо слушаше и мислеше, слушаше и желанието да помогне ставаше все по-силно. И като че ли по-творческо. Умът и интуицията му заработиха на бързи обороти. Слушаше аргументите на приятелката си докато му обясняваше защо е разочарована от себе си и вдъхновено ги оборваше. Срещу всеки неин себеразрушителен аргумент успя да формулира убедителен и беше сигурен - истинен аргумент в подкрепа на своята противоположна теза. А тя беше - не, не си слаба, не си безпомощна, скъпа приятелко! Ти можеш и ще победиш този кой знае от къде появил се страх, че няма да се справиш, че си слаба и безпомощна.
В края на този вдъхновяващ разговор и Жабчо, и Добрата имаха желание да се прегърнат. И чрез прегръдката да изразят радостта, дори щастието си, че успяха заедно да съградят това рядко, много рядко срещано сложно и същевременно фино чувство, изплетено като че ли като брюкселска дантела от нежност, обич, взаимно разбиране и взаимопомощ.
Жабчо отвори очи и взе книгата, която четеше днес - “Пътеката. Уроците на китайските философи за добър и смислен живот” на американския професор от Харвард Майкъл Пюет и Кристин Грос-Лок. Когато тази сутрин я зърна на етажерката с книгите по източна философия я отвори, за да си я припомни, с голямо учудване видя, че почти на всяка страница имаше подчертани думи, изречения, удивителни и въпросителни знаци!
Лелееее, кога съм я купил, кога съм я чел, че и подчертавал, писал… и нищо не помня! Жабчо отново запрелиства книгата - Конфуций за ритуалите и за баналните неща от всекидневието, чрез които можем да станем различни и по-добри хора, Менций за непостоянния свят и потенциала да бъдем добри, Лао Дзъ, Пътят и мъдрите хора, Сун Дзъ, човечността и моделирането на света и още, и още за това, как да станем по-мъдри, по, добри и да помогнем на света да се подобри.
Погледът на Жабчо попадна на един подчертан абзац в раздела за Конфуций за способността на себеусъвършенстващия се в доброто човек да “събужда” по-добрите страни у другите хора.
Хм! О! Колко интересно! Не беше мислил за тази страна на доброто. А тя беше много, много важна! Не само да правиш добро, да проявяваш разбиране, съчувствие, обич към другите хора, да им помагаш в беда, да ги подкрепяш в трудни моменти, да ги окуражаваш и да се радваш на успехите и радостите им, но и по някакъв едва ли не свръхличностно-всеотдаен начин да подтикнеш добрите им измерения да се проявят!
И Жабчо отново се върна към днешния си разговор с приятелката си Добрата. Да, тя, която в неговите очи беше наистина олицетворение на добротата, тя май съумяваше, аааа, не май а действително съумяваше да измъкне от сърцето му още и някой друг стрък доброта!
Както днес той се вдъхнови по време на разговора им да прави, да струва, но да намери най-добрия начин да й помогне!
Еееееех, Конфуций, еееееех мъдреци китайски и не само, учители, философи, пастори, светци, ти, Христос, ти, Буда, много сте, учите ни на добро, но защо ние, хора мили, не съумяваме да се научим да развиваме доброто у себе си?
Жабчо запрелиства отново книгата.
ЖАБЧЕТО, КОЕТО КОРИГИРА ЖАН-ПОЛ САРТЪР
12 юни 2024
“Адът — това са другите.“
Жан-Пол Сартър, цитат от пиесата “При закрити врата”
О, Сартър, мега-гиганте на философията (само на ХХ век, а пропо,) какви ги думаш, какви ги мислиш, ти, бохем развихрен, ти, фен на Сталин?! Веднага ще ти цитирам големия български радиожурналист Пламен Асенов (Бог да го прости, скоро се отправи към Божието царство), който озаглави предаването си за теб “Жан-Пол Сартр – адът за другите”.
А, де! Какво ще кажеш сега? Ти май си адът!
И Жабчето се замисли. Така ли се възприемат хората? Като изчадия адови? Но… нали Създателят е безпределно, безкрайно, безгранично добър? Нали е създал хората по свой образ и подобие? Е, вярно, че Змията или Сатаната или как още го наричат - Падналият ангел, успява да изманипулира първите хора Адам и Ева да сторят грях, ноооо…. Нали Божият син, Спасителят, търпи кръстните мъки, за да пречисти хората от греха, нали им дава своя пример на саможертва в името на другите, пример за любов безусловна, любов неизмеримо състрадателна?
Жабчето грабна от етажерката няколко философски книги и се зачете в съдържанието им. Кой от големите средновековни философи казваше, че злото не съществува, че можем да говорим само за отсъствие на добро? Хм! Августин Велики, май?
Погледът му падна върху портрета на Сартър върху корицата на малка червена книжка, представяща накратко живота и философията на Сартър. И изведнъж… О!? Какво?! Какво става? Олюля се на фотьойлчето, призля му. Зелените му бузки се напъпиха, коремчето му се сви, нещо като блатна пелена се спусна пред вътрешния му взор, после изсветля и пред него застана (виртуално, разбира се) добрият му приятел, проф. Философски, който почина преди няколко години, след като излезе от Белене. Той проплака тихо, ей, Жабок, какво си се размислил, не помниш ли моят жесток жребий, когато най-добрият ми приятел се оказа несравнимо по-лош от Юда. Защото Юда се обеси от срам и угризения на съвестта загдето предаде Учителя си, а моят “приятел” прати мен и жена си в концлагер без никакви угризения! Да, прав е Сартър - адът, това са другите! Философски махна с ръка и бавно се скри зад мъглявата пелена.
Жабчето се натъжи още повече. Една мисъл зачопли душата му и настойчиво заповтаря - корекция, Сартър! Корекция! Малка, но съществена - “Адът, това са близките ни други!”
Близките ни! На които се доверяваме, с които споделяме…. Близките…
Жабчето изведнъж скочи от любимото фотьойлче и се заразхожда подскачайки из стаята. Хм! О! Ква! Аааааа!
Няма аз да ти се дам, Сартър! Ти си уж голям гиганто-философ, но духът ти е сакат! Има добри хора на този свят! Ще ти разкажа аз за истинската екзистенция!
Хайде, въпреки всичко - обичам те!
ДА СЕ НАТЪЖИШ В ЦЪРКВАТА
15 юни 2024
Влязоха в църквата. Жабчо за първи път влизаше в православна църква. Беше тъмно, оскъдна светлина се промъкваше през високите прозорци, затъмнени от витражи в синьо и жълто. От купола се спускаха грамадански полилеи, но не бяха запалени.
Ооо, амааа, тъмнооооо, защоооо, ква, ква, ква, уж тихинко прошепна Жабчето, но приятелката му Смирена Богомолска го Погледна предупредително и зашътка.
Ох, извинявай, Сми, обади се засрамено Жабчо и наведе главичка. Смирена го погали по челцето. Няма нищо, Зеленушко, каза тя и се отправи към високите свещници където горяха много свещи. Запали и тя свещичка, бучна я в пясъка при другите свещи, прекръсти се, наведе глава, постоя така тихо и смирено няколко минутки и седна на един стол точно срещу олтара. Жабчо направи опит да го разгледа, да разпознае образите на светците, изрисувани върху големите олтарни икони, но … в тази полу-мрачна тъмница нищо не се виждаше.
Появи се мъж в дълга черна роба, черна шапка, брада и голям кръст, висящ на верига отпред на гърдите му. Започна да говори и Жабчо се заслуша. Да, заслуша се, напрегна се, но…. странно, нищо не разбираше. Че нали това е свещеникът, нали говори на хората, нали е посредник между Бог и богомолците? Какво става? Защо си мърмори под носа този Божи служител?
Изведнъж Жабчо си спомни голямата, много голяма протестантска църква в Сейнт Питърсбърг, Флорида, където го заведе неговата близка приятелка Вечната Скитаща когато бяха на гости на нейно приятелско семейство в Щатите.
В тази много голяма протестантска църква имаше много голяма амфитеатрална зала с много голям и висок сводест покрив, гигантски многобройни прозорци, така че в залата беше светло, топло-слънчево и - гостоприемно. Службата, словото на пастора, пеенето на песните бяха приключили и хората се разпръснаха из различните зали. Много от тях бяха приготвили нещо вкусничко в големи шарени кутийки, които поставяха върху масите в салона за разговори, срещи и хапване. Хората се поздравяваха, говореха си, усмихваха се един на друг, с една дума - познаваха се, някои дори си бяха близки.
Жабчо се отърси от спомена и се върна в настоящето. Огледа се - Смирена Богомолска излизаше през тясната врата на църквата заедно с други хора, някои от които нетърпеливо се блъскаха, устремени към изхода. Не си говореха и повечето от тях си личеше, че не се познават.
Жабчо тъжно разтърка очички и се осмели да попита - само в тази църква ли е тъмно-мрачно? Само тук ли свещеникът мърмори бързо и неразбираемо? Понечи да зададе още няколко въпроса, но видя, че лицето на приятелката му помръкна.
Ох, миличко, каза тя тихо, друг път ще говорим, моля те, и пак го погали нежно по главичката.
ЖАБЧО ПРАЗНУВА ДЕНЯ НА НЕЗАВИСИМОСТТА
4 юли 2024
Жабчо обичаше този американски празник - Денят на независимостта. Не че знаеше нещо за него, но самата дума НЕЗАВИСИМОСТ, го очароваше.
Аз също имам повод да празнувам на този ден, изпъчи се то и се погледна в огледалото с позлатената рамка, което висеше на стената над тоалетната масичка. Погледна се и се изплези, наду зелените си бузки, прибра коремчето си и затанцува из стаята. Аз съм едно Независимо жабче, едно свободно жабче, едно силно жабче, аз… съм… аз съм…
О, но какви ги квакам, какви ги каканижа, хваля ли се, пъча ли се?!? Аз!? Ученикът на Лао Дзъ, последователят на даоизма (и малко на будизма, че и на дзенбудизма), аз, който, който,…
Жабчо усети, че се задушава, мислите му се намръщиха и се заблъскаха енергично в клюмналата му главичка. Скокна тромаво на диванчето, изпъна крачета, облегна се на любимата си възглавничка и се отпусна замислено.
Независимост, независимото аз, хм! Аз, независимият, аз, аз, аз….! Ето го разковничето, ето го знакът, който съдбата му праща (неслучайно, нали, Юнг?). Моята независимост е илюзия, голяма, безкрайна, неизбродна илюзия, илюзия и нищо друго!!!
Да, вярно, по отношение на външните обстоятелства съм независим. Жабчето изправи главичка, физиономията му излъчи смелост, непокорност, критичност. Не се прекланям пред началници надути, критикувам ги, настоявам на мнението си, когато съм убеден, че съм прав… всъщност, бунтар съм аз голям. Жабчо почти се изправи на канапенцето и самочувствието му разпламтя, очичките му засветиха със светлината на гордостта. Даааааа, бунтар, протестър, митингар, да! Да! Да! И гордата малка душичка на Жабчо потъна в хубавите спомени за първите митинги на демокрацията, за въздигащата до небесата радост от Свободата, за спонтанните прегръдки с непознати хора, закичени със знаците на Синьото движение!
Но…. Гордостта, хм, пъченето, желанието да се самопохвали, да се самовъзхити, мдаааа, тези неща за какво ти говорят, Жабчо? Зависим или независим си ти от егоизма на Егото? От импулса да се увериш, че твоето Аз се кипри на по-високо стъпало по стълбичката на личностните достойнства?
Но нали Буда ни учи, че азът е илюзия, че всички същества във вселената са свързани, са Едно, че трябва да обичаме и да състрадаваме на всички, а не да се чудим с какво да се хвалим?!?
Жабчето се натъжи. И си спомни края на любимия осми стих от Даодъдзин:
Така и мъдрият
поставя себе си след другите, а е пред тях;
излага се на риск, но оцелява.
Нима това не е понеже пренебрегва личното?
Затова и успява да осъществи личността си.
Ееееех, еееех, въздъхна Жабчо. Едно е да се наслаждаваш на мъдри книги, а съвсем друго - да следваш мъдростта в живота си! Нооооо, ще се боря с теб, мое фукливо Аз, ще видиш ти! И Жабчо се изплези гордо незнайно на кого.
БАШО, БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ПАРАДОКСИТЕ НА ЖАБЧО
18 юли 2024
Жабчо се втренчи любопитно в заглавието на книгата, която си купи относително скоро, но след като я прегледа набързо, я забрави някъде там, в голямата си библиотека.
Ооооо, квааа кваааа, провикна се то от радост и грабна книгата. Я да се гмурна в този най-оплетен-заплетен свят на странности, загадки, логики овъртяни, чудатости нечувани и пр!
Но, много е горещо, хм, къде да се настаня, огледа се Жабчо, засили се, затича се и - пльок - гмурна се в студената вода във ваната. Блаженство от n-та степен! И в освежената му жабешка главичка най-неочаквано прозвуча великото хайку на великия Мацуо Башо:
Старо езеро!
Жаба скача в него -
звукът на вода.
Тъкмо се отпусна в поетична наслада …. и…О! Чу друг превод:
Старо езеро.
Жабешки скок –
пльок!
Жабчо се умили от възхита и благодарност към най-големия японски поет, съчинител на известните в цял свят японски кратки стихове хайку. Този ненадминат талант е възпял него, Жабчо!
Възпял и то нееднократно:
Лениво блато.
Ето – жабка подскочи.
Води разплиска.
И Жабчо забрави за момент за парадоксите и се отпусна в поетичен транс. След миг отново чу японски глас:
Не се предавай,
малко жабче!
Иса е с теб.
Иса
Иса?! О! Още един голям японски поет! Мой приятел!?? Дава ми сила!!! Но какво има предвид? За какво да не се предавам? За парадоксите ли? Ами…, няма да се предавам, ще се мъча, ще се пъча, но парадокси ще си сътворя! И запя:
Парадокси, парадокси
Има много по света
Кой ги знае, кой не знае
За това светът нехае!
И съчини парадокс:
Който пее зло не мисли,
който мисли да му мисли!
Е, да, ама не, парадокс туй не е! Жабчо затвори очички, опъна се по гръбче върху студената вода и се отпусна във водна медитация. И пред плуващия му вътрешен поглед се яви … О, ами хм, ами… да… това е самият Сократ! Сократ му намигна и Жабчо чу древния му старогръцки глас с интонация на оратор, говорещ или на някой атински площад, или на модерната ораторска платформа TED:
“Колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам."
Е, да, разбира се, това е парадокс, уважаеми Сократе - хем знаеш, хем нищо не знаеш!
А може би не знаеш, че знаеш?
И Жабчо се напъна да измисли парадокс, но…. нещо друго се яви в мисълта му:
Някои мърморковци са интелигентни.
Някои жаби са мърморковци.
Следователно някои жаби са интелигентни.
Ето туй е! Доказах, че ние жабите сме интелигентни! И Жабчо грабна телефона и звънна на приятелката си Мъдрата Совичка. Не можеше да не се похвали. Но… кой знае защо изведнъж се сети за българския историк Николай Генчев и критиката му към интелигенцията:
“Българската интелигенция в своето развитие не дава достатъчно изрази за реално волево действие, за истински характер, който тя да наложи и да отпечата в целия духовен, материален и обществен живот на нашето време.”
Ами да, помисли си Жабчо, тя и Совичка Бухличка със сигурност ще разсъждава в тази посока. Тя все търси причините за приглушената, почти невидима роля на интелектуалците в живота на съвременния българин. Интелектуалците?! Хм, да де, тъй де, че аз не съм интелектуалец, аз съм само интелигентен!
Алооооо, скъпа приятелкоооо, забъбри Жабчо.
ЖАБЧЕТО СЕ ДОПИТВА ДО ДРЕВНИЯ ОРАКУЛ - ТАРО КАРТИТЕ
Сутринта беше приятно хладна, а небето закачливо облачно на весели сини петна. Жабчето се прозя, затвори очички, отвори ги и се ококори. Искаше да се наслади на красотата на целия земно-небесен свят. Излезе на терасата, поля цветята и им благодари за аромата и за щедро-прекрасните багри.
Така…. Какви ще ги върша в този хубав ден, запита се Жабчо и седна на килимчето в хола в йогийска поза. После махна с дясното краче, за да отпъди мислите всякакви и се отпусна в медитация. Пред очите му се появи Езерото с лилиите в Цар-Борисовата градина и то видя себе си блажено разположило се върху голям зелен лист между две лилии. О! Какво блаженство, благодаря ти, Вселено прекрасна, промълви Жабчето и отвори очички.
Погледът му падна върху голямата синя кутия с картите Таро. Жабчо се умили. Отиде с бавни крачки до кутията и я гушна с обич. Много обичаше картите Таро и то специално този комплект на Райдър Уайът. Загадъчните, вълшебни, мистични, ясновидски, гадателни карти Таро! Карти - вселена!
Получи тези карти от близък приятел англичанин преди много години. По онова време нищичко не знаеше за тях. Не знаеше, че съществуват, че са предшественици на съвременните карти за игра и още по-важно - че се използват от древни времена като оракул, като символи на вътрешния свят на питащия ги и могъщо средство за надникване в бъдещето.
Еееех, ех, ех, изквака Жабчо, отвори кутията, извади внимателно тестето от 72 карти, откри нулевата карта и я загледа с обич. Това съм аз, това съм аз, едва ли не пропя то и облегна картата на синята кутия. На картата беше изобразен млад човек, който крачеше весело по пътя си с гордо вдигната глава, гледайки повече небето, отколкото пътя под краката си, който свършваше пред пропаст.
ГЛУПАКЪТ или нулевата карта в комплекта на Уайът, още го наричат и ШУТА или ЖОКЕРА или какво ли още не! Жабчо се замисли. С какво толкова го привлича образа на Глупака?
Подскажи ми, уважаеми Карл Юнг, моля! Според теб картите Таро разкриват древните архетипи, разположили се там, някъде в дебрите на несъзнавааното и ни помагат да се гмурнем в дълбочините му. Помагат ни и да надникнем в бъдещето в някакъв момент. И да променим Съдбата си?
Жабчо се впусна в страната на мечтите. Да, то е ГЛУПАКА, романтичното момче, вечният скитник, бродещ бодро по света с поглед, невиждащ пропастите пред себе си. Но вечно оцеляващ, с поглед, закачен във висините на небето. Но защо Съдбата е благосклонна към ШУТА, към смешника в кралския двор, към палячото или към селския глупак, Жабчо?
Съдбата! Жабчо се поклони мислено на госпожа Съдбата с огромна благодарност. Чрез нея Господ му помагаше. Жабчо винаги се вслушваше в нейния глас.
Е, я да попита картите Таро каква е ситуацията днес. Какво го чака? И Жабчо грабна тестето, отдели 22-те карти на Голямата Аркана и се зае с гадателството. Е, разбира се, чакаше го нещо хубаво, но да видим какво! Нещо хубаво? Хм! В този момент на световна обърканост, на войни, путинизми, авторитаризми и настъпваща недемократичност? Може би Тарото ще му подскаже какво голямо добро да направи точно то, Глупачето Жабче?! Да, разбира се! Малко съм аз и глупаво, но и аз мога Добро да правя! И започна да подрежда картите.
ДА ХВАНЕШ МЕТЛАТА
2 август 2024
Жабчо погледна през прозореца, загледа се към пухкавите облачета, които си играеха безгрижно из небесните простори и в свой стил се хвърли в мечти. Еееееех, защо и ние, земните твари, не сме така щастливи и безгрижни, небеса?!?
После погледът му се спусна надолу към улицата и Жабчо видя… боклуци на тротоара пред входа на кооперацията! Боклуци! Фасове, смачкани хартии, мазни пликове, черупки от яйца и скъсана найлонова торбичка. Да, торбичката с боклуците се е скъсала, те са се разпиляли, но който я е носил не си е направил труда да ги събере! Ами да, така е по-лесно - изпускаш, разпиляваш, отминаваш! Какво лошо има?!? Боже, Боже!
Що за мини-съзнание има този, който хвърля фасовете си на улицата или, по-лошо - боклуците си!?! Какъв е този човек, който, който, който… Който какво?
И Жабчо си спомни за една някогашна своя съседка, е, не съвсем съседка, защото тя живееше в гигантска елитно-комунистическа мраморна кооперация, та тази съседка, тя, О, Боже, тя изхвърляше пепелниците си - даааа, пепелниците си! През прозореца!!!! На улицата!!! Каква ти улица, на булеварда! Тя живееше на централен софийски булевард!
А какво беше семейството й? А възпитанието й? Жабчето знаеше много добре - дипломатическо семейство, активни борци (хахахахахаааааа - борци за привилегии), верни на (разбирай послушни на) Партията и… необразовани, полуобразовани или там каквото… е необходимо за Партията! Грозно, тъжно, отвратително! Боже, Боже!
Жабчо продължи да слепва парчетата представи за тази своя съседка - фасохвъргачка.
Девиз - Аз съм над вас!
Възпитание - мога да си правя каквото си искам!
Ценности - какво туй?
Образование - подарено
Кариера - уредена
Жабчо спря дотук. Защото трябваше да действа. То знаеше какво да прави. То … ще го направи, естествено! Колко му е! И като грабна метлата и лопатата Жабчо изхвърча от кооперацията и събра боклука. И измете хубаво. Не само пред входа. Измете целия тротоар пред фасадата на кооперацията.
И си помисли - работа за няма и половин час, а чувството, че си направил нещичко добро, трошичка добро, това хубаво чувство колко много сила ти дава!
ДА ХВАНЕШ МЕТЛАТА. ВТОРА ЧАСТ
4 август 2024
Жабчо се увери, че ключовете, телефонът и зарядното са се разположили удобно в миниатюрната му чантичка, затвори вратата на апартамента и заподскача ентусиазирано надолу по стълбите. Беше ранна и О, небеса! - приятно хладна лятна утрин. Светлосивите със сини петна облаци пречеха на Слънето да гори Земята, а игривият ветрец се залута между пъпчиците на гръбчето му.
“Повей, повей, скитнико Ветре”, затананика си весело Жабчето и тръгна към “Витошка”. Обичаше да се разхожда по Витошка защото му напомняше за Ла Рамбла, невероятно красивата и претъпкана с туристи главна улица на Барселона!
Пресече “Патриарха” и тръгна по “Витошка” с намерение да влезе в книжарницата на “Сиела”, да види дали има нови издания на любимите му карти Таро и после да продължи до “Солунска”. Да, ноооо, оооо, Боже, какво е това, боклуци!?!!!? И Жабчето тъжно-възмутено-отвратено се загледа - боклуците бяха навсякъде - пред пейките - обелки от семки, предимно тиквени, найлоновите скъсани торбички и пластмасовите бутилки - около претъпканите кошчета за боклук, хартиените пликове и пликчета се виждаха навсякъде - по уличното платно, пред магазините, даааааа, мда! Навсякъде!
О, община, О, нрави! Къде си, кмете? Къде сте, общинари?! Къде сте фирми за почистване?! Жабчо се олюля, усети, че му става лошо и седна бързо на една пейка.
И из главата му се завихри старата, позната до болка, и до болка вярно-истинна мисъл - “Рибата се вмирисва от главата”! В случая - от Общината и от управата на района! Неделя сутрин е, часът е девет, а централната улица на столицата е непочистена! Тогава как да се сърдим на разхождащите се обикновени граждани за боклучавите им навици?
И Жабчо се сети за едно изследване на Университета на Нотингам за връзката между нивата на аморалност, корупция и поквареност на управляващите и степените на честност на населението. Дааааа, това изследване беше отразено от българските медии. И го намери в телефона си: “Корупцията по високите етажи на властта прави гражданите по-неморални” - https://www.marica.bg/biznes-zona/dokazaha-nauchno-ribata-se-vmirisva-otkam-glavata
Хм! Какво да прави?
Прибра се вкъщи и реши да медитира.
Пък дано Вселената му подскаже!
Следва продължение.
ЖАБЧО, ИЗБОРИТЕ И ЕМИЛИ ДИКИНСЪН
9 юни 2024
С благодарност към Venceslava Petrova и Svetlana Hristova, които ме вдъхновиха да продължа да разказвам за Жабчето.
Жабчо се събуди рано, направи си втория комплекс на жабешкия цигун за възрастни и се отправи към банята. Никога не пропускаше сутрешния душ и плуването във ваната. Чисто тяло и чиста душа, двете са едно, една енергия, демек! Така си е, мислеше си то и старателно броеше гмурканията си. Наслада!
После скокна пъргаво от ваната, избърса се добре, полюбува се на свежия си смарагдово-зелен цвят, потупка по пода с четирите си крачета за още по-енергично раздвижване на космическата енергия в тялото си и се настани щастливо в оранжевото си фотьойлче в хола.
Време беше да помисли за дневната си програма. Не че обичаше да планира, не! Неговата скоклива природа не търпеше линейност в живота, а още по-малко реда и ограничеността на планираното съществуване! Но трябваше да реши нещо важно за деня.
А денят беше благосклонно хубав. Слънцето се усмихваше, вятърът поклащаше клоните на дърветата и като че ли го поздравяваше, малките като попови лъжички облачета рисуваха загадъчно нежни картини върху платното на небето. Жабчето прошепна благодарствената си молитва към Госпожа Съдбата и се замисли по най- важния въпрос - какво добро да стори през този вдъхновяващ ден!?
О, сети се изведнъж - изборите! Жабчо беше политически ангажирано и следеше, макар и с отвращение, предизборните дебати, пардон, предизборното взаимооплюване. Разбира се тяхната неограничавана от нищо бездънна тъпота, квакащата в черно-сиви краски бездуховна реч, липсата дори на субатомна частица мисъл за доброто на страната, го хвърляха директно в пропастта на безнадеждността, но все пак…
Някъде там, далече, далече в политическата тъмнина имаше светлинка! Излъчваха я младите и образованите от партията, която поддържаше, партията, колективно ненавиждана от простоблатниците. Тъжна работа със зрънце надежда.
Пусна айпада и стаята се изпълни с тиха музика. О! Това е добре, каза си Жабчето и се настрои лежерно. След малко говорителят обяви, че в студиото е известната актриса Меланхолия Артистична, която ще прочете стихове на Емили Дикинсън. Жабчо се зарадва. То обичаше Емили Дикинсън. За по-медитативна настройка, седна в йогийска поза и се заслуша:
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
Стресна се. Изключи айпада. Сърчицето му замря, вцепени се тялото му.
Жаба мокра…
Да казва своето име
цял ден
пред локва…?
Но, Емили, ЗАЩО?
Жабчо се сви на жълтото фотьойлче с крачета под коремчето и заприлича на пъпчиво-зелена топка с големи тъжни очи. Очите заплакаха.
Емили Дикинсън, голямата, обичана в цял свят американска поетеса, нежната самотна Емили обижда неговия народ! Не….., това не е възможно! Това е … грешка някаква… дааааа, грешка…! Една сълза се търкулна по коремчето му и тупна нежно върху зеленото килимче с красивите оранжеви райета. Една сълза!
Сърчицето му трепна: една! ЕДНА жаба! Само една! Емили няма предвид всички жаби…! Не обижда…, не обижда жабешката народна душа!
Жабчо скочи от фотьойлчето и затанцува като торнадо из стаята. Настроението му се завихри във висините на ярко-зеленото!
Грешката е моя, моя, Емили, заквака в кресчендо то, извинявай, прощавай, Емили!
ЖАБЧО ИСКА ДА ПОМОГНЕ НА НЕЩАСТНИЦИ
13 юли 2024
Хм! Какво е това? Жабчо стреснато прочете отново изречението, което се пъчеше с големи черни букви на страничката му във Фейса:
НЕ ИСКАМ НА МЕН ДА МИ Е ДОБРЕ, ИСКАМ НА ВУТЕ ДА МУ Е ЗЛЕ!
“На Вуте да му е зле!?? Какво е това, какво… що за желание, що за мисъл, що за душевност е това? И - най-важното - що за човек е това?!
Жабчо бързо изтри от фейс-страничката си тази ужасяваща грозотия, отвори широко прозореца и задиша бавно, дълбоко и успокояващо.
Облегна се на перваза и се загледа в просторната зеленина на гората, полюшваща се грациозно пред погледа му. Земята, гората, дърветата, небето, природата… всички те живееха в хармония! Помагаха си взаимно, даваха си сила и енергия, а не си желаеха злото!
И Жабчето отново се замисли. Що за човек е този, който се радва на чуждото нещастие? Но…О! Ами да, точно така!
НА ТОЗИ ЧОВЕК МУ Е ДОБРЕ, КОГАТО НА ВУТЕ МУ Е ЗЛЕ!
Боже мой! Психопат ли е този човек? Уникат ли е или има много такива хора? Много хора, които се чувстват добре, наблюдавайки, че на човека до тях е зле? Ами те, ами Господ, ами любовта, обичта към другия?
Жабчето се заразхожда енергично в хола, обикаляйки оранжево-зелено-жълтеникавите си мебели и се втренчи с обич в иконата на Света Богородица и бебето Иисус.
С обич и тъга. Сърцето го заболя за тези хора, за тези недокоснали се до Бога нещастници. Горките те, живеещи спънати и заклещени в пещерата на собственото си Аз и неподозиращи, че светът е огромен, Господ е безкрайно добър и чрез любовта и вярата в него всяко създание се издига в блаженството на Добротата, Красотата и Истината.
Но… как да се помогне на тези себеограничаващи се хора? Възможно ли е да отворят сърцата и душите си към светлината? Да се моля за тях! Да се моля! И Жабчето потъна в молитвен екстаз.
Телефонът звънна. Беше най-близката му приятелка и най-доброто същество, което познаваше - мъдрата Сова, Совичка или Бухличка, както понякога я наричаше. О! Разбира се, че тя ще помогне, тя ще измисли нещо умно и те двамата ще помогнат… ще помогнат…даааа!
И Жабчо заквака от радост и надежда и побърза да покани Совичка на чай с борови иглички в Жабешката сладкарница край голямото езеро.
ПАРАДОКСИТЕ НА ЖАБЧЕТО
Жабчо се втренчи любопитно в заглавието на книгата, която си купи относително скоро, но след като я прегледа набързо, я забрави някъде там, в голямата си библиотека.
Ооооо! Квааа, кваааа, провикна се то радостно и грабна книгата. Я да се гмурна в този най-оплетен-заплетен свят на странности, загадки, логики овъртяни, чудатости нечувани и пр! Но… много е горещо, хм, къде да се настаня, огледа се Жабчо, засили се, затича се и - пльок - гмурна се в студената вода във ваната. Блаженство от n-та степен! И в освежената му жабешка главичка най-неочаквано прозвуча великото хайку на великия Мацуо Башо:
Старо езеро!
Жаба скача в него -
звукът на вода.
Тъкмо се отпусна в поетична наслада …. и…О! Чу друг превод:
Старо езеро.
Жабешки скок –
пльок!
Жабчо се умили от възхита и благодарност към най-големия японски поет, съчинител на известните в цял свят японски кратки стихове хайку. Този ненадминат талант е възпял него, Жабчо!Възпял и то нееднократно:
Лениво блато.
Ето – жабка подскочи.
Води разплиска.
И Жабчо забрави за момент за парадоксите и се отпусна в поетичен транс. След миг отново чу японски глас:
Не се предавай,
малко жабче!
Иса е с теб.
Иса
Иса?! О! Още един голям японски поет! Мой приятел!?? Дава ми сила!!! Но какво има предвид? За какво да не се предавам? За парадоксите ли? Ами…, няма да се предавам, ще се мъча, ще се пъча, но парадокси ще си сътворя! И запя:
Парадокси, парадокси
Има много по света
Кой ги знае, кой не знае
За това светът нехае!
И съчини парадокс:
Който пее зло не мисли,
който мисли да му мисли!
Е, да, ама не, парадокс туй не е! Жабчо затвори очички, опъна се по гръбче върху студената вода и се отпусна във водна медитация. И пред плуващия му вътрешен поглед се яви … О, ами хм, ами… да… това е самият Сократ! Сократ му намигна и Жабчо чу древния му старогръцки глас с интонация на оратор, говорещ или на някой атински площад, или на модерната ораторска платформа TED:
“Колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам."
Е, да, разбира се, това е парадокс, уважаеми Сократе - хем знаеш, хем нищо не знаеш! А може би не знаеш, че знаеш? И Жабчо се напъна да измисли парадокс, но…. нещо друго се яви в мисълта му:
Някои мърморковци са интелигентни.
Някои жаби са мърморковци.
Следователно някои жаби са интелигентни.
Ето туй е! Доказах, че ние жабите сме интелигентни! И Жабчо грабна телефона и звънна на приятелката си Мъдрата Совичка. Не можеше да не се похвали.
ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО НА КОМУНИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ, ГЕОРГИ МАРКОВ И СПОМЕНИТЕ НА ЖАБЧО
“… Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. “
Георги Марков, Литературното блато,
Задочни репортажи за България
“Задочни репортажи за България”. Погледът на Жабчо се спря върху книгата. Тя си стоеше кротко на най-горната лавичка на библиотеката, затисната между две наперени философски книги.
Оооо! Ква кваааа! Ква!…
Задочни репортажи…
Георги Марков,
писателят дисидент…
убиха го…,
КГБ…
… “българският чадър”…
Жабчо потъна в цяло море (море, не блато!) от спомени за и свързани с Георги Марков… Помнеше бягството му от комунистическа България (преди мнооооого години)… Даааа, помнеше как негова състудентка и близка приятелка го дръпна настрани от другите в голямата аула на Института и му прошепна, озъртайки се, - Георги Марков е избягал! Избягал от България! Представяш ли си!?! Оооо, хм, ква… всъщност как да си го представи, то това, бягството, де, беше равносилно на смърт ако те хванеха…
Жабчо се усмихна при появата на следващия му спомен - как най-странно-неочаквано откри сборника с трите страхотни новели на Георги Марков “Портретът на моя двойник”! Зърна книгата в една малка, забравена от Бога книжарничка в едно също така малко и забутано село някъде там, в Южна България! Комунистическите хрътки, на които беше разпоредено да изземат след бягството му всички книги на Георги Марков от книжния пазар, не си бяха свършили работата като хората! Явно не бяха претърсили всички книжарници, мърльовците! За мой невероятен късмет, усмихна се Жабчо.
Ееееех, Георги Марков!
Жабчо си спомни как се опитваха с един приятел философ да слушат по транзистора (ВЕФ) Репортажите на Марков по ББС, колко се надяваха да ги чуят, въпреки, че властите упорито ги заглушаваха. А и по-късно разбраха, че вефът не приемаше на вълните на западните радиостанции… Желязната завеса действаше във всички измерения на живота! Е, “всички измерения”! Хахаха, ква ква! Какви измерения - имаше само едно единствено измерение - вярност към Партията! Към Партията и към нищо, нищо друго!
Но…, дааааа, понякога се случваха и чудеса! Някой все пак успяваше да пробие макар и миниатюрна дупчица в комунистическите зидове на живота у нас! Жабчо се ухили блажено-хитро когато си припомни случката в Четвърта читалня на Народната библиотека. Да, наистина беше невероятно! Както си четеше кротко, при него дойде Андро, приятел философ, Бог да го прости, и му прошепна тихо-тайнствено - Сашо е измъкнал от Секретния фонд “Задочни репортажи” на Георги Марков! Четем я по ред - имаме 10 минути четене всеки! Ти си след еди кой си…, ще ти я донесе, после я предай на…еди кой си… Жабчо чете за Георги Димитров и се потресе и погнуси от прочетеното! Георги Марков разказваше как с очите си видял и чул Великия учител на народа пиян да ругае в изборната зала застъпника на опозицията! Гнус!
Жабчо взе най-сетне книгата от библиотеката, погали я с обич и мъка и седна на фотьойлчето. Отвори я и зачете съдържанието. И, О! Брей! Какво е това?
ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО?!?
Жабчо се зачете и тихичко заквака от потрес и отвращение. Не че се обиждаше от презрителното отношение на Марков към жабите! Не! Отдавна беше приел философски често срещаното обидно отношение на хората към жабешкия род (не само на българите, и в други култури наблюдаваше същото). Потресе го описанието на Марков на жалките некадърни личности (личности?, ква, ква, всъщност - не-личности) на допълзялите до най-горните управленски етажи на Съюза на писателите квакащи крещящо и неуморно по партийному уж-писатели! Какво пишеше той:
“… Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.”
И още:
Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне.
…
Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература.”
Жабчо остави книгата и погледна към прозореца. Отиде до него и го отвори. Погледна към небето. Там някъде си ти, писателю, гражданино, честен човеко… ох, как най-проникновено да те нарека? И Жабчо се върна към последния си спомен за Георги Марков - откриването на паметника му през 2014 година на площад “Журналист”! Ще трябва пак да отида там, помисли си той.
БЛАГОДАРЯ, ГОСПОДИН РАДИЧКОВ
Жабчо се усмихна. Еееееех, тази хубава София! Какъв късмет, че живееше почти в центъра на града! Че можеше да се разхожда и да се наслаждава на хубавите градини и на старинните артистично-аристократични сгради!
А сега се любуваше на градинката на Двореца. Често се разхождаше тук. Врътна очета към фасадата на Двореца, пардон, Националната галерия, и заподскача по алеята към една статуя, която знаеше, че е на известна личност, но коя, не помнеше.
Йордан Радичков, прочете на постамента на статуята. Ооо, квааааа, ква ква! Радичков, писателят, големият…, хм! Как го определяха…? Българският Кафка?, Българският Гогол? Волтер на Балканите? Мъдрецът от … кое беше селото му? Килиманци? Нооооо, ай, ай! Че той… ами даааа, той е бил от комунистическата свръхвърхушка, връткал се е като шеф на писателите ли беше?… кланял се на Властелина Живков… Жабчо се намръщи и погледът му помътня.
После се стресна и възмутено тръсна главичка, тропна с всичките си четири крачета и очичките му станаха двойно по-големи. Еееее, амаааа, ей, Жабчо Жабкин! Квакльо! Какви ги мислиш, какви ги жабкаш?, занарежда си той на ум. Нали винаги квакаш срещу онези, които отричат таланта защото не харесват човека!?! Ти познаваш писателя Радичков? Ами драматурга Радичков?
Жабчо се загледа в статуята и се опита да разгадае замисъла на скулптора. В един момент му се стори, че Радичков му се усмихва. На него, Жабчо. Като че ли го позна.
Ейййй, какви ги мислиш пък ти, жабешко създание! Радичков и жабите!?… виж, ако беше врабче, да го познае, ама той не е врабче, той не е герой от книгата му “Ние, врабчетата”, той е Жабчо, демек жаба, жаба кикерица, както казват хората, блатен жител, макар и със софийско гражданство!
В този момент телефонът му звънна и Жабчо чу веселия глас на Мъдростта, демек на приятелката му Мъдрата Бухличка Совикова. Сър, здравейте, как сте, моля? И без да дочака отговора, избуха бухльово - имам подарък за Вас! Пращам снимката, не мога да се сдържа! Изненадаааааа! Телефонът мигна премигна и се появи…О, Не! О, това…, това…, нееееееее! Не е възможно!
Жабчето не вярваше на очите си! От снимката го гледаше хвалебствено-тържествено корицата на книга. Книга на Радичков! Книга на Радичков със заглавие…
… “Малки жабешки истории!”
Жабчо усети, че крачетата му омекват, тялото му се залюля и коремчето му се удари в асфалта на алеята. Едва не изпусна телефона. Боже, какво съвпадение! В момента, в който… Радичков… аз, жабата… книга…. О, случайна неслучайнист! О, Юнгианска синхроничност!
Стресна го гласът на Бухличка, ей, човек, къде са благодарностите?! Правя ти супер подарък, а ти дума не изквакваш! Къде ти е възпитанието, питам!
Жабчо на бърза ръка (крака) скочи, подскочи и в кресчендо заквака, занарежда, скъпа, свръхскъпа моя супер приятелко, моя безценна, магьоснице, моя …. И не можа да довърши квакането защото една сянка се завихри около него и, О, небеса, Мъдрата му Совичка Бухличка кацна пред втрещения му поглед. А в човката й се мъдреше… Книгата Жабешка, разбира се!
Заповядайте, моля, забуха тържествено Бухличка, джипиеса ми каза, че медитирате вцепенен при статуята на Радичков и реших, да ви изненадам с този подарък, и тя с поклон и свити крилца му подаде с човката книгата на Радичков. Книгата с малките жабешки истории!
Невероятно! Чудо! И Жабчо понечи да прегърне и целуне Бухличка, но тя разпери криле. Ти си чети, а аз бързаааам! Сори, извинявай, до скоро! Целувкиииии! И отлетя бързо, бързо.
Жабчо остана сам в компанията на Радичков и на книгата. Отвори я, прелисти я, потърси съдържанието, прочете го два пъти, разгледа илюстрациите, хареса ги и затвори книгата. Не можеше да повярва! Цялата книга, всички, разкази ли са, приказки ли, притчи ли, всичко беше посветено на жабешкия род! И в частност на мен, Жабчо, разбира се, помисли си нашето геройче жабче.
Едно от заглавията в съдържанието на книгата заподскача в ума му - Плешивата жаба! Плешивата жаба… Напомняше му нещо…, какво, О, ами да! Свръхизвестната пиеса на Йонеско, Плешивата певица! Охоооо, хо, хооооо, виж ти, да не би заради този разказ, заради това сходство на имената да Ви определят като абсурдист, уважаеми господине?
И Жабчо се загледа смирено, с почти насълзени очета към лицето на статуята. Радичков беше замислен, фигурата му леко приведена, а на устните се очертаваше почти неуловима скептична, усмивка. Писателят абсурдист навярно беше натъжен от света, в който живееше, помисли си Жабчо.
Но…аз ти благодаря, Драги ми господине, благодаря ти от сърце, че си написал за нас, жабите, тези истории… Ние, жабите, ти благодарим и ще те четем. А пък хората, хората да му мислят и да се замислят! Че в някои отношения, хм, в негативен смисъл, така, де, ни надминават! Много!
Е, довиждане, Драги ми господине! Ква, кваааааа! И Жабчо гушна Книгата и се втурна към къщи. Да чете.
